За ВЕРата и суеВЕРията

Аз съм вярващ православен християнин. И все пак нося червен конец на дясната си ръка – ей така, защото „вяра“ и „суеверие“ в българския език и в българското съзнание имат общ корен. И защото Христовата Вяра е основана именно на доВЕРието, че Бог прави чудеса, без непременно ние, хората, да можем да си ги обясним всички. То е, защото Бог ни обича не както на нас ни се иска, а както Трябва да ни обича. Може и да съм извършил грях, но Вярвам, че откакто съм си позволил това малко суеверие нещата ми вървят по-добре и съм станал по-благ и добър човек. Е, ако това е Целта на един християнин, трябва ли той да получи строго порицание, че си е позволил едно малко суеверие?!

От друга страна, напоследък ми прави лошо впечатление, че обществото и особено медиите се нахвърлят яростно върху църквата, обсипвайки я с подигравки за твърдата ѝ позиция по много обществени явления като съжителството без брак, еднополовите връзки и т.н. Много ми е болно, когато колегите-журналисти от различни медии правят интервюта с духовници и накрая излиза, че църквата е ретроградна, изостанала и едва ли не – някаква лобистка организация, която е заета основно със събиране на твърде земни блага, а се крие зад маската на отживяло благочестие. Така се оказва, че вярващите попадат в една незавидна позиция – те всъщност мълчаливо трябва да се съгласят, че с вярата си принадлежат към една противопоставяща се на „прогреса“ институция.

А това не е така! Според мен Православната Църква винаги е била най-либерална към вярващите и ги е оставяла да разтълкуват и да разберат по своему как да бъдат добри християни и добри хора. Всъщност, точно заради този либерализъм тя никога не е вземала връх над светската власт и със своето смирение е представлявала най-силната опозиция на властовата алчност, липса на морал, завист и т.н. И по това според мен си приличат човеколюбивите вярвания, които носят доброто в света. Философията на Махатма Ганди, Нежната революция в ГДР, тръгнала от „понеделнишките демострации“ пред „Николайкирхе“ в Лайцпиг и много други – във всички тези примери хората кротко и смирено, но непокорно показват, че за нищо на света няма да предадат вярата си.

Кому е нужно днес да дразни и предизвиква църквата, да я накара да излезе от своята достолепна позиция на Родител, който бди за доброто на вярващите?! Вероятно на Силните на деня, които искат да разрушат упованието на хората, че само в земното богатство е смисълът на човешкия живот. Почти сигурно на „маркетираните“ религии, които търсят начин да пробият сред обърканите хора с тежко ежедневие и липса на надежда. Може би – на безбожниците, които се съмняват във всичко и всички и сеят съмнението там, където трябва да поникне вяра и увереност. На нас, вярващите, остава да пазим най-святото си, но да го правим достойно и да приобщаваме църквата към модерното общество, както тя ни е приобщила към нашия Спасител. Вярвам, че това е най-сигурното бъдеще в общата несигурност…