Инфраструктура – национална кауза

НЕ МИНАВА ДЕН без Бойко Борисов да спомене, че основен приоритет е строителството на инфраструктура. Ако става въпрос за антикризисни мерки, премиерът винаги казва, че инфраструктурата е най-важната антикризисна мярка. Ако става въпрос за бюджетни приоритети или разходи, отново се говори за инфраструктура. Дори когато отказва да вдигне пенсиите, оправданието е “строим инфраструктура”. Въобще инфраструктурата е издигната в ранг на национална кауза.

Всъщност, говорейки за инфраструктура, премиерът най-често има предвид строителство на пътища и магистрали. Много често дори използва думите инфраструктура, строителство и асфалт като синоними. С други думи, става въпрос основно за пътна и транспортна инфраструктура.

Транспортната инфраструктура, разбира се, е важна. Ако няма добри пътища до някой регион, той

едва ли ще може да се развие икономически. И обратно – ако между два региона има магистрала, която намалява значително времето за придвижване, тогава икономическото развитие и в двата би се подобрило (вкл. що се отнася до туризма, индустрията и пр.). И още – в градове като София добре обмислени и насочени инвестиции в инфраструктура могат да намалят значително задръстванията и съпътстващите икономически загуби. По-добрите пътища намаляват и катастрофите, т.е. спасяват човешки живот.

Кое е инфраструктура?

Пътищата не изчерпват инфраструктурата. Тя има много различни измерения, които се пренебрегват. На един форум преди година премиерът Бойко Борисов даде като негативен пример, че много от чуждите инвестиции отиват в сектори като мобилни оператори, електроразпределение и пр. Премиерът намекна, че от тези неща няма много полза – очевидно без да осъзнава, че това също е инфраструктура. Обаче през 21. век в някакъв смисъл телекомуникационната инфраструктура е дори

по-важна от пътищата – и със сигурност с по-висока добавена стойност за икономиката. Едва ли има много бизнеси, които могат да бъдат конкурентни и динамични без телефони, GSM-и и интернет. Да казваш, че пътищата са добра инвестиция, а мобилните телефони – не, е доста погрешно.

Водещите страни насърчават развитието на комуникационната инфраструктура заради нейното положително влияние върху икономиката. Например наскоро в Швеция и Естония бяха дадени лицензи за четвърто поколение мобилен интернет през GSM мрежата, който позволява много по-високи скорости на интернет без нужда от кабели. В много страни държавните институции предлагат интернет базирани публични услуги и електронни плащания, които премахват необходимостта да се ходи по гишета и да се подават формуляри на хартия. В Естония дори личната карта на всеки човек представлява електронен подпис, с който освен всичко друго може и да се гласува по интернет!

В България подобно нещо не се прави – опашките за лични карти са поредното доказателство за допотопния начин на предоставяне на публични услуги. А липсата на възможности за плащане чрез банкова карта в държавните институции е особено фрапиращ случай на липса на инфраструктура. Да, ПОС терминалът не е магистрала – но за страна с висока сива икономика може и да е по-важен, защото насърчаването на електронните плащания

намалява възможностите за укриване на доходи. При енергетиката нещата стоят по сходен начин. Доста туристи миналото лято усетиха липсата на достатъчно енергийна инфраструктура – беше им спрян токът. Оказа се, че държавната НЕК предпочита да влага пари в мегаломански, но спорни проекти като АЕЦ “Белене”, но не и в поддръжка и изграждане на електропроводи. Въпреки мнението на премиера Бойко Борисов, в този и много други случаи енергийната инфраструктура е по-важна от пътищата.

Кое е по-ефективно?

Горният пример от енергетиката показва и нещо друго – не всички вложени инфраструктурни инвестиции са толкова важни. АЕЦ “Белене” в сегашния си вид вероятно няма да има такава възвращаемост, колкото множество други алтернативи за инвестиране (в същото време носи голям фискален риск). По същия начин изграждането с държавно финансиране на спортна зала в София или на втори национален стадион също не е особено удачно решение, при положение че

много по-належащи проблеми стоят нерешени. Макар спортната инфраструктура също да е инфраструктура, няма гаранция, че всеки един проект ще бъде полезен. И тук идва въпросът за избора – трябва да се избират носещите най-висока полза за икономиката и обществото инфраструктурни проекти и те да се финансират. Има по-ефективни и по-малко ефективни инфраструктурни проекти, а някои са направо безсмислени. Ако се финансира неефективен проект, това означава, че няма да има пари за някой по-ефективен, т.е. обществото като цяло ще загуби. С други думи, твърдението “щом е инфраструктура, значи е ефективно” е абсолютно погрешно – всеки отделен проект трябва да бъде обоснован, а не да се смята по презумпция, че всяка инфраструктура е полезна.

Тук според мен е основният проблем – решенията не се вземат на база на анализи и изследвания, а на база на

лични предпочитания. Понеже премиерът харесва бетона, асфалта и спорта, строим “твърда” инфраструктура и спортни зали, а пренебрегваме всичко останало. Съответно прекаляваме с твърде много инвестиции на някои места и твърде малко на други. И в двата случая губим. Не можем да пропуснем и корупционния фактор. Както казваше Симеон Дянков, преди да стане министър – увеличаването на капиталовите разходи е добра антикризисна мярка, но само в некорумпирани страни. В корумпираните страни повечето правителствени разходи водят до повече проблеми, лобиране, източване, скандали и замърсяване на средата с негативни ефекти върху икономиката. Корупционният данък може да превърне някои ефективни проекти в неефективни. Не на последно място възниква въпросът за финансирането. Много инфраструктурни обекти може да се строят с

частни или чужди капитали – например наскоро Гърция даде на китайски инвеститори пристанище, а летища и магистрали масово се строят и управляват от частни инвеститори. За съжаление в България малко се работи в тази посока, а основно се разчита на ограничените средства в бюджета и еврофондовете. А това означава много по-бавно изграждане на необходимата инфраструктура.

Инфраструктурата не е всичко

Сама по себе си инфраструктурата не може да произведе дългосрочен растеж. За това са необходими и други фактори – образование, институции, бизнес среда и пр. С други думи, освен хардуер (под формата на инфраструктура) е необходим и софтуер (обща среда за бизнес). Пренебрегването на второто за сметка на първото би имало печални резултати в дългосрочен план. От гледна точка на бюджета също трябва да има мяра. Не повече от 5% от държавния бюджет отива за инфраструктура. Всичко останало се харчи за други публични дейности. Управлението на тези 95% от бюджета изисква не по-малко усилия и воля от петте процента за инфраструктура. Съответно не бива всички усилия да се насочват само към инфраструктурата, ефектът не би бил положителен.