Петър Ганев: Заиграването с инфлацията най-често завършва с депресия

Има ли здравословно ниво на инфлацията за излизане от кризата? Този въпрос изглежда все по-актуален на фона на проблемите на развитите страни с висока задлъжнялост и слаб растеж. Проповедници на инфлацията винаги е имало, като тяхната теза е, че печатането на пари и по-високата инфлация могат да задвижат икономиката, като се стимулира търсенето (харченето на момента) и се спомогне за реално свиване на дълговете. Друга е обаче тезата, която аз поддържам – заиграването с парите и инфлацията води до надуването на балони и обикновено завършва с дълбока депресия.

Съвременният свят е пристрастен към инфлацията – в това няма никакъв спор. На страницата на Банк ъф Ингланд – централната банка на Великобритания, е представена атрактивна графика с историческите нива на инфлацията от 1790 г. насам. Това, което прави впечатление, е, че през 19-ти век на практика се редуват години на дефлация и инфлация. В този период икономиката на Великобритания се развива съвсем добре. Господството на инфлацията настъпва през 30-те години на 20-ти век, когато Великобритания изоставя златния стандарт – от тогава насам, редовият англичанин почти не е видял нищо друго, освен инфлация. Модерната държава и съвременното централно банкиране стъпват върху правилото, че цените трябва да растат с някакъв неголям процент всяка година, иначе има проблем.

Тук следва да дефинираме какво разбираме под термина инфлация. Според Австрийската икономическа школа понятието е свързано с нарастването на парите в обръщение, тоест печатането на пари и увеличаването на паричната маса е по същество инфлация. Повечето хора обаче свързват инфлацията с покачването на ценовите равнища, затова и тук, когато говорим за инфлация, имаме предвид ръста на цените, а разширяването на паричната маса наричаме просто печатане на пари.

Има и една друга интересна графика, която показва колко уникална е в момента ситуацията в света. На нея са изобразени всички случаи на много висока задлъжнялост в последните сто години, като разделението е на развит и развиващ се свят. Едно нещо веднага се набива на очи – за пръв път в последните сто години развитите страни, разбирай богатите, са задлъжняли до 100% от БВП. Нещо повече, високата задлъжнялост се наблюдава при богатите, но не и в развиващите се страни – при тях нивата на дълг са поне наполовина. Забележете, че по време на Голямата депресия също е имало високи нива на задлъжнялост, но тогава развиващите се страни също имат сериозни проблеми. Сега, в ерата на уникален технологичен прогрес и развитие на финансовите пазари, богатите страни някак успяха сами да се докарат до ръба на фалита, при това без да воюват помежду си.

Тази история е важна, тъй като епизодите на висока задлъжнялост не са вечни. В следващите години задлъжнялостта на богатите ще тръгне надолу – това обикновено се случва сравнително рязко и съвсем не е приятно. Вариантите за връщането към устойчиви нива на дълг са различни – икономически растеж, фискална консолидация, фалит с отписване или преструктуриране на дълговете, финансова репресия (например контрол на капитала) и разбира се, инфлация. Обикновено се случва комбинация от тези фактори, каквато между другото се наблюдава и в момента, макар и не много успешна – Европа например продължава да задлъжнява, макар че се печатат пари, консолидират се бюджети, стимулират се икономики, преструктурират се дългове и се налага финансова репресия.

Изкушението да решиш икономическите си проблеми, както и високата задлъжнялост, като печаташ пари е много познато. Широко разпространено е схващането, че печатането на пари помага на икономиката, стига да не изпуснеш юздите на цените. Изказана съвсем просто, тезата е, че няма лошо да вдигнеш малко инфлацията, стига това да ти задвижи икономиката и да създаде работни места. Теорията, че има установена подобна връзка – повече инфлация води до по-ниска безработица (т.нар. Крива на Филипс) отдавна е отхвърлена, но въпреки това политиките следват подобна логика. Причините се крият и в това, че ако трябва да смъкваш дълга си и управляваш бюджет, който е на дефицит, и не можеш да свиваш номинално разходи (тъй като са предимно социални плащания и демокрацията няма да ти позволи), то инфлацията е твой пръв приятел за постигане на някаква консолидация. Така консолидирахме и в България – бюджетът се издъни през 2009 г., след което замразихме социалните харчове в очакване икономическият растеж и инфлацията да донесат достатъчно приходи, за да влезем пак в граници.

Ограничаването на рисковете от печатането на пари до опасения от появата на неконтролируема инфлация обаче е проблематично. Това донякъде следва опростената логика на формулата на количествената теория за парите, че повече пари в обръщение водят до по-високи цени – макар и теоретично вярно твърдение, то е по своята същност механичен аргумент, който пренебрегва, че икономиката е органична, тоест гради се върху човешкото действие, а не върху бутала и механика. Последната криза отново показва, че проблемите с печатането на пари са по-дълбоки от опасенията за инфлация – изливаха се купища пари в икономиките, всичко процъфтяваше и инфлацията бе под контрол, но накрая всичко се срина. В обяснението на икономическия бум и последвалия крах се крият и основните рискове пред заиграването с парите и уклона към инфлация.

Австрийските икономисти, начело с фон Мизес и Хайек, се фокусират именно върху икономическия цикъл. Тяхната теория гласи, независимо дали става дума за Голямата Депресия или съвременната Голяма Рецесия, че в основата на кризите се крие изкуственото помпане на пари в икономиката във времената на подем. Накратко, ако в един опростен модел за да инвестираш трябва да се откажеш от текущо потребление, то при изкуствено печатане на пари това равновесие автоматично изчезва. Теоретично стигаш до твърде много потребление и бум в инвестициите, макар ресурсите да са на практика същите. Това не е устойчиво развитие, а просто надуване на балон, който рано или късно се пука. Точно това се случи зад океана преди кризата – никакви спестявания, свръх потребление и балонни инвестиции. Казано по друг начин, печатането на пари не наду някаква свръх инфлация, но създаде балон.

Да се върнем към демокрацията. Съвременното общество е възприело, че е работа на държавата да ни защити от кризи, като използва инструментите на паричната и фискалната политика. Казано по друг начин – да изглади растежа. Теорията на австрийските икономисти е, че точно това не може да се случи. Нещо повече, ако се опиташ да изгладиш растежа, тоест да печаташ и харчиш, когато има проблем, то неизбежно надуваш балон и ти предстои крах. Подобна между другото е и позицията на нашумелия автор Насим Талеб, макар и пречупена през призмата на непредвидимостта и рисковете – когато покриваш малките рискове, те се трупат и накрая ударът е жесток. Сега въпросът е не дали ще се удържи инфлацията, а дали можем да излезем от кризата със същите политики, с които влязохме в нея. И нещо повече, дали въобще е възможно да избягаме от печатането на пари без някакъв голям шок, при положение, че подобни политики носят обещания за просперитет, а демокрацията не е готова да приеме горчивата истина – тези обещания са празни.

Всичко това означава, че е много опростено да се говори за здравословно ниво на инфлацията за излизане от кризата. Инфлационният натиск е неизбежен в идните години, както заради наливането на пари на пазарите, така и заради високата задлъжнялост на правителствата. Пристрастяването към инфлацията обаче не просто играе ролята на данък (инфлационен данък), но и изкривява пазарните сигнали, т.е. е предпоставка за балони. Точно това ме кара да мисля, че печатането на пари и инфлацията не могат да бъдат здравословни – по време на икономически бум всички са доволни, но когато балонът се спука, социалната цена е твърде висока. 

Петър Ганев, Институт за пазарна икономика за сп. "Мениджър"