Различно правителство, същите безобразия…

Един от великите социални наблюдатели и критици на глобалните процеси и „гост“ на корицата на „Мениджър“ – Ноъм Чомски – обяснява по прост начин системата за репресии и държане в перманентно подчинение на съвременните общества. Нарича го „социализация на дълга“ – държавата и големите икономически субекти генерират външни дългове, а обществата ги изплащат. Дългът, натрупан от държавата е най-сигурната гаранция, че ще си получиш парите. А парите, както знаем, не миришат нито на кръв, нито на пот. Винаги, когато хората са се опитали да заделят нещо настрана, за да преживеят поредния политически експеримент, ама наистина винаги се намира някой, който да се огледа предпазливо и да сипе паничката със стотинките в джоба си. Да използва тоалетната и не само да не плати, а и да задигне парите на жената, която бърше флуиди и други телесни консистенции, които не са попаднали на предназначеното за това място. Е, да, в случая, за да плати някому натрупаните дългове…

Настоящето българско правителство ще вземе парите за пенсии от т.нар. Сребърен фонд и ще плати вноските по държавния дълг. Белите пари за черни дни пак ще отидат по схемата на Чомски за плащане на дългове от настоящето и от миналото правителство. И честно казано – на някого пука ли му вече кой точно е причината и кой следствие на това безобразие?! Кого точно очаква да впечатли бившия финансов министър Орешарски с преиграното си тръшкане за фискалния резерв? Човекът, който за 15 години се пребоядиса политически около 3 пъти и преди 3 години шаманстваше, че световната икономическа криза ще „подмине“ България днес се вайка, че парите свършвали. Няма причина за паника – пари пак ще съберем. Проблемът е, че поуката от историята с национализацията на пенсионните фондове от 1947 г. си стои политически неконсумирана. Капитализмът, реализиран със средствата на комунистическата политикономия говори за тежката шизофрения, която вече е хронична за българския политически елит. И електоралната „благословия“ вероятно няма да закъснее на следващите парламентарни избори. Но това, както вече казахме, не променя „аксиомата на Чомски“…

Парадоксът е, че най-активната и най-лоялната към политическия елит страта от българското общество – пенсионерите – го отнасят най-тежко от тези политикономически фокуси. Те подаряват властта със светнали очи в деня на изборите, за да леят горчиви старчески сълзи в следващите четири години; готови са да отгладуват и да отмизерстват всяка политическа шмекерия и да платят за нея, в буквалния смисъл с живота си. С парите на пенсионерите ще бъдат платени 1,7 млрд. лв. от държавния дълг през януари 2013 г. Дотогава голяма част от най-добрите избиратели ще са минали в един, казват, по-добър свят.

А на нас, хората, които ще се пенсионираме след Края на света (според маите) не ни остава нищо друго освен да приемем максимата на един приятел, който между две глътки бира казва: „… пенсията?! Или няма да я дочакам, или няма да ми е важна!“