Реформирай умно

Интериорните дизайнери съветват, когато си правим ремонт на кухнята, да я подредим според поредността на действията, които извършваме в нея. Взимаш продуктите от хладилника и ги носиш на мивката, която трябва да е до него. От другата страна на мивката трябва да ти е плота, на който ще режеш, а след него – печката, на която ще обработваш храната. Така не ти се налага да правиш излишни движения и нищо не ти се пречка. Да пренаредиш кухнята си по този начин е реформа.

Много мениджъри ще потвърдят, че понякога ефективността на работа може да се вдигне само като се размести офисът. Служители, от които се очаква да са екип, не може да седят с гръб един към друг. Когато поставиш бюрата им така, че всички да се виждат и да общуват, без да им се налага да стават, да се извръщат или да викат, то

гава екипът се смазва и резултатите не закъсняват. Това също е реформа.

Всеки път, когато в някоя област у нас се заговори за реформи, се сещам за тези два примера. И винаги очаквам нещо такова да се случи и в нашия обществен живот – да се оправят фините настройки на системата, за да започне тя да ни служи по-добре. Да бъде проявена интелигентност, да се надгради над съществуващото, а не то да се унищожава и да се почва отначало, както обикновено се случва.

Причината да „реформираш“ кухнята си, като я пренаредиш, е че искаш да прекарваш по-малко време в нея. Можеш да постигнеш още по-добри резултати, като направо я премахнеш и започнеш да си поръчваш храна по телефона. Но това вече ще е революция, коренна промяна. Тя ще е оправдана само ако наистина не можеш да готвиш и не желаеш да се научиш и както и да разположиш уредите, все не можеш да съкратиш времето и накрая да покажеш задоволителен резултат. Същото важи и за примера с офиса. Ако хората, които работят в него, са добри професионалисти и съвместими като характери, нещо съвсем просто като разместването може да ги превърне в екип. Ако обаче се ненавиждат и не са подходящи за работата, далеч по-разумно е да ги уволниш и да наемеш нови. Или да смениш полето на бизнеса. Това също е революция.

От способния държавник се очаква да прави разлика – кога има нужда от реформа и кога от революция. Да не пипа нещата, по които цялото общество се е споразумяло, а само да ги донастрои и контролира. И да взриви статуквото, когато то пречи на общественото благо. А не да представя за реформи партизанския си дълг да назначи в подопечното му ведомство всички съпартийци и

наши хора и да раздаде обществени поръчки на приятели и роднини.

Така наречените реформи у нас много лесно се дискредитират, защото са неинтелигентно замислени и изпълнени, а много често са чисти имитации на дейност. Носителите им дори не си правят труда да сложат по един смокинов лист на непосредствената им мотивация.

Може и да е много добра съдебната реформа, предлагана от бившия вече правосъден министър Христо Иванов, но тя не бе опазена от съмнението, че цялата й задача е най-обикновена смяна на едни хора с други, „по-наши“. Като междувременно не стана ясно какво в механизмите на съдебната система ще се пренастрои, та да бъде постигната повече справедливост за обикновените хора. „Тези, новите, ще съдят по-добре от онези, старите“, не е задоволително обяснение. На преден план излезе само една лична интрига около избора на Висш съдебен съвет и назначаването на магистрати, а ако е имало и други намерения, те не бяха обяснени и достатъчно добре рекламирани.

Образователната реформа на другия вече бивш министър Тодор Танев пък не успя да се опази от обвиненията, че всичко се прави, за да се напишат нови учебници и някои наши хора да спечелят пари от това. Нямаше нито едно предложение за смяна на философията на преподаване, а само местене на един материал от клас в клас и отпадането и включването на друг. Нещо като вица за смяната на спалното бельо в затвора – първа килия носи чаршафите във втора, втора – в трета и т.н.

Съвсем наскоро катастрофира и здравната реформа, която пък бе отхвърлена от Конституционния съд като дискриминативна. Разделянето на осигуряването на два пакета е опит за взривяване на

основите на солидарната системата, по която засега всички сме се споразумели. Ако тя ще се променя, това би трябвало да стане след дълго обсъждане и вероятно национален референдум. Така би било справедливо. Солидарното здравно осигуряване е фундамент в обществения живот, не може да се пипа с лека ръка, защото това наистина би било революция. Доста хора се почувстваха обидени и от предложенията на министър Петър Москов за контрол над лечението им чрез пръстови отпечатъци. Той ги нарича „персонални здравни идентификатори“, но както и да ги назове, остава горчивият вкус, че ни третират като неграмотни туземци.

Въобще ако някой иска да ме спечели с предложението си за реформа, трябва да ми покаже нови механизми, които ще доведат до ефективност без значение какви хора ще управляват. Т.е. – мярката за успех да не са личните качества на новите персонажи, които реформата ще овласти, а сигурността, че който и да е на съответната позиция, ще бъдат перван през пръстите, ако прегрешава и краде. Затова от правосъдната система очаквам не нов ВСС и нов главен прокурор, а публичност, прозрачност и наказания за всеки корумпиран магистрат. И гаранции за това отвъд личния морал. В здравеопазването пък се надявам да се затегне контрола над изтичането на осигуровките ми в нечий джоб. И не желая данъците ми да отидат за създаване на система за пръстови отпечатъци. Не съм съгласна и по-бедните да получават по-лошо лечение. А образованието искам да стане основна кауза на нацията. Да се смени философията му и в училище децата да бъдат учени на свободно мислене и гражданска активност, на жажда за обучение през целия живот и на любопитство към света. А не да им се налива с фуния в главите материал, независимо 

какъв е той. И не този материал би трябвало да е предмет на обсъждане, както стана напоследък, а методиката на обучение и резултатите, които искаме да постигнем с образованието. Това ще са истинските реформи. Всичко друго ни оставя със съмнения за имитация и партизанщина.