Културни кодове: Цената на това да бъдеш „супержена“ на работното място и извън него

В днешно време медиите често възхваляват „момичето-шеф“ – предприемачът, който работи 80 часа седмично, за да изгради своята марка и успех – докато корпоративните кампании показват жени, които стоят в заседателната зала и в същото време успяват да поддържат безупречен семеен живот. Тези културни идеали създават илюзията, че жените на ръководни позиции са по-овластени от всякога. Изследване на The Conversation обаче показва, че някои от тях се чувстват изтощени, ограничени от очакванията и притиснати да въплъщават идеал, който оставя малко място за уязвимост. Това напрежение е свързано с относително нова форма на феминизъм, която може да не е толкова овластяваща, колкото се твърди.

Неолиберален феминизъм

Терминът неолиберален феминизъм е въведен за първи път от изследователя на медийни и културни изследвания Катрин Ротенберг през 2013 г. Ротенберг го използва, за да опише нарастващото сливане между форма на феминизъм, фокусирана върху индивидуалното овластяване, и логиката на неолибералната рационалност, която според политолога Уенди Браун твърди, че „всички аспекти на живота трябва да се разбират от икономическа гледна точка“.

Това направление на феминизма признава устойчивостта на неравенствата между половете, особено в доминирания от мъжете свят на лидерството, но поставя отговорността за преодоляването им върху отделните жени, като ги призовава да се самооптимизират и постоянно да отстояват своята ценност. Но под тази отговорност се крие нов вид натиск – не само да отстояват своята ценност пред мъжете, но и пред другите жени. Този натиск не идва от традиционния патриархат, а от интернализирани предразсъдъци сред жените. Той подхранва това, което ние, комбинирайки термини от популярната и академичната литература, наричаме „феноменът на супержената-измамник“ – чувство за недостатъчност, причинено от противоречиви и нереалистични очаквания.

За да изследва това явление, The Conversation провежда 20 задълбочени интервюта между 2022 и 2023 г. с жени на изпълнителни позиции във френския луксозен сектор, среда, която въплъщава основните очаквания на неолибералната женственост: жените да водят, вдъхновяват и да изглеждат перфектно – всичко това в контекста на доминирано от мъже лидерство. Попитали техните субекти как изграждат личните си марки, ежедневните си лидерски задачи, видовете натиск, с които се сблъскват, и как балансират професионалните и личните очаквания.

За да анализират отговорите на участниците, са използвали качествен подход, който комбинира тематичен и дискурсен анализ, използвайки абдуктивна логика, която се движи напред-назад между данни и теория. Тематичният анализ им помогнал да идентифицират повтарящи се модели в разказите на участниците. Дискурсният анализ поставил тези наративи в по-широк социален контекст. Той показал как културните идеали за женственост и лидерство оформят начините, по които жените говорят за своя опит.

В предварителните резултати от проучването, което в момента е в процес на експертна оценка, някои респонденти описват чувства на гордост и постижения. Други посочват вместо това умора, чувство за изолация и натиск да се живее според невъзможен идеал.

Нова версия на феномена на самозванеца

Феноменът на самозванеца се отнася до постоянно чувство на съмнение в себе си: убеждението, че всъщност не заслужавате успеха си. Може да приписвате постиженията си на късмет, добър момент или помощта на другите, а не на собствената си компетентност.

Терминът е въведен в края на 70-те години на миналия век от психоложките Полин Кланс и Сюзън Аймс, въз основа на работата им с жени с високи постижения. Много от интервюираните от Кланс и Имес жени са имали докторски степени и са заемали високи позиции, но въпреки това са се чувствали като измамници. Те са се страхували, че са били приети в магистърски програми по погрешка или че колегите им по някакъв начин са ги надценили.

Оттогава феноменът на самозванеца е широко разпознат (и често наричан „синдром на самозванеца“). Особено често срещан сред жените, той обикновено се състои от три части: чувство за измама, страх от разкритие и борба да повярват в личния си успех, дори докато работят усилено, за да го поддържат.

Но нещо се е променило. Днес борбите и страховете на жените на лидерски позиции вече не са само за това да заслужат мястото си, а за това да бъдат всичко едновременно: лидер с визия, перфектна майка, подкрепящ партньор, вдъхновяващ ментор, здравословно съзнателен маратонец, екипен играч, който все още се откроява. Поразителното е, че натискът не винаги идва от мъжете. По-често, казват ни жените, се страхуват от осъждане от други жени.

Зад това, което виждаме като нова версия на феномена на самозванеца, стои нарастващ брой изследвания, показващи, че съмнението в себе си на жените се формира от вътрешнополовата конкуренция. Например, академични изследвания върху идеята за „феномена на пчелната майка“, женската мизогиния и микронасилието сред жените от елита разкриват как жените на лидерски позиции могат да се дистанцират от други жени или да налагат мъжки норми. Това е особено уместно, когато се обмисля как интернализацията на неолибералната женственост трансформира феномена на самозванеца в нещо по-сложно. Промотиран в произведения като „Lean In. Women, Work, and the Will to Lead“, книгата от 2013 г. на бившия изпълнителен директор на Facebook Шерил Сандберг, неолибералният феминизъм представя неравенството като проблем, който трябва да бъде решен чрез индивидуално овластяване, увереност и самодисциплина. В резултат на това жените се страхуват не само да бъдат некомпетентни, но и да не успеят да въплътят супержената – винаги компетентна, винаги амбициозна и винаги контролираща – и чувстват натиск от други жени, които също изпълняват и контролират същите идеали.

Прояви на феномена на супержената-измамница

Това, което прави неолибералния феминизъм, заедно с феномена на супержената-измамница, особено коварен, е, че се прикрива като овластяване. На пръв поглед „да имаш всичко“ изглежда амбициозно. Но отдолу се крие хронично изтощение. Няколко жени, с които The Conversation разговаря, са разказали, че работят до късно през нощта не защото се очаква, а защото чувстват, че трябва, просто за да се докажат. Една ръководителка описа ранния си лидерски опит по следния начин: „Не поисках ресурси, защото исках да докажа, че мога да го направя сама... което беше огромна грешка.“ Ето как функционира идеалът за супержена: като самоналожен мениджър, пребиваващ в ума. Такъв, който ви казва не само да успеете, но и да го направите без усилие, без да се оплаквате, да молите за помощ или да показвате уязвимост.

Ключово напрежение, което те са наблюдавали, се отнася до майчинството: жените, завръщащи се от майчински отпуск, бяха оценявани не от мъже, а от жени мениджъри, които поставяха под въпрос амбицията и ангажираността им. Една жена казва: „Страдах от един вид дискриминация след завръщането си от отпуск по майчинство, но това беше от жена, моята мениджърка, която каза: „Върнах се след три месеца. Ако си сериозна, ще наваксаш.“ Чувствах се осъдена, че не се възстановявам достатъчно бързо.“

Жените, с които разговаряли, описвали, че се чувстват неподкрепени от колегите си, че са били свидетели на конкуренция вместо на солидарност и че се борят с тежестта да правят всичко, без никога да показват уязвимост. Както една жена го каза: „Жените не подкрепят други жени, защото се страхуват... може да загубят позицията си от някой по-млад или по-умен.“ Заимствайки термин от популярния дискурс, това наричаме дилемата на сестринството: вътрешен конфликт между желанието да се видят повече жени да се издигат до лидерство и чувството за заплаха, когато това се случи. Това не е просто провал на солидарността. Това е страничен продукт от недостига на места на върха, перфекционизма и натиска за изпълнение.

Призив за нови разкази

Не можем да поправим феномена на супержените-измамници, като учим жените да бъдат по-уверени, защото проблемът не е в липсата на увереност – това е невъзможният стандарт винаги да бъдеш компетентна и непрекъснато да доказваш своята стойност. Това, което трябва да се преосмисли, е културата, която кара жените да се чувстват като измамници. Това означава да признаем, че не се нуждаем от перфектни модели за подражание. Нуждаем се от автентични.

Разговорът трябва да се измести от „как могат жените да бъдат по-уверени?“ към „защо изобщо е необходима увереност – и кой решава как да изглежда тя?“. Нуждаем се от работни места, където жените могат да бъдат едновременно уязвими, автентични и видими. Както ни каза един ръководител: „Има нужда от някаква маска. Но какво ще стане, ако искам да я сваля?“

Време е да ѝ го позволим.