Опровержение? Не винаги и не навсякъде

Кога отговаряме?  Дали отговаряме? Защо отговаряме? -това са само част от въпросите, които е добре да се поставят преди вземане на решение за реакция или отговор. Обикновено, когато името ни е споменато или замесено в разговор, публикация или в публично изказване, ни се ще веднага да разберем защо и да отговорим подобаващо. То е част от човешкото ни същество. Като че ли, без да осъзнаваме, веднага заставаме в отбранителна позиция. И зад това поведение стоят, разбира се, много ясни стимули. Искаме да покажем присъствие, да защитим името си, да внесем яснота в разказа или да си погалим егото, че и понякога да надвикаме другия. Но дали винаги трябва да се включваме в задочен диалог?

Е май, както за повечето неща и тук няма еднозначен отговор. Това обаче не ни освобождава от нуждата за анализ на конкретната ситуация и взимане на добре обмислено решение за действие или не. Помага, ако можем да видим голямата картина, да огледаме „картата“ спокойно, без излишни емоции и се ориентираме правилно по нея. Наглед очевидни неща, но тяхното задълбочено познаване прави или не даден ход успешен.

И тъй като силата на думите не винаги е използвана по най-правилния начин или просто не й се отдава голямо значение, можем не рядко да чуем или прочетем неща, които ни карат да повдигаме вежди и да изписваме въпросителни във въздуха. Ето една такава въпросителна: Винаги ли неточно или некоректно подадена информация се дължи на незнание или пък съвсем нарочно се „прави пушилка“? Не живеем в изолиран свят. Всяко нещо се случва в определен контекст: медийна среда, политическа среда, политическо говорене, корпоративни интереси, медийни интереси, личностни интереси или криворазбрана битка на конкуренцията. Всеки един компонент от пъзела е важен. Така че, както се казва: пребройте до 10 преди да реагирате или в този случай анализирайте.

Например: излиза публикация или пък публично изказване. С агресивен маниер се споделят полуистини или неистини. И то с онзи толкова познат тон, който иска да те накара да чувстваш и мислиш по определен начин. Как се случва това? Ето един от възможните сценарии: нужна е „новина“. Избира се една „приковаваща“ вниманието тема, по възможност важна за потребителя. Прицелва се в медията. Някой някого познава във въпросната медия. Или пък авторът на изказването е име, чието мнение не може да бъде подминато. И започва да се разлиства темата. Не е задължително тя да се познава добре, за да се направят „изводи“ и „заключения“. Даже е добре да се добави малко интрига, че така става още по-интересно. Подпалва се бунтарският дух на онлайн пространството, особено на онази част, която с удоволствие би се подписала под крилата фраза „Мразя да мразя!“. И така картинката е завършена.

Дали да реагираме? Ами нека видим: Кой пише или говори? Ако не е подписан материалът, а това се случва често, нека видим коя медия дава поле за изява? Защо точно там се появява информацията?  Кой издава и спонсорира въпросната медия? Има ли, случайно, някакъв политически или икономически интерес или пък конкурентен играч много се вдъхновява от силата на т.н. черен пиар? Каква е аудиторията? Колко влиятелна е тя? Колко други издания обикновено препечатват информация оттук, че да се мултиплицира ефектът на казаното?

Оттук, поемаме по един от двата сценария: отговаряме или не отговаряме.

Заслужава си да поемем ръкавицата, когато аудиторията, до която е достигнала въпросната подвеждаща или неясна информация е важна за нас като профил и численост. Когато има реална опасност от накърняване на репутацията ни. Когато в съзнанието на потребителя и останалите заинтересовани страни би могла да се проектира неточна представа за коректността на компанията и т.н. За да бъде чуто, онова, което имаме да кажем помага, ако е навреме. Езикът и тонът трябва да отговарят на добрия маниер: да предоставя факти, не чувства. Да информира, не да насажда емоции. Последно, но не по-значение, текстът да бъде на добър български (или на друг език) и да следва ясна и точна мисъл.

От друга страна, някои казват: Мълчанието е злато!  И това също е вярно. Други ще кажат: Да не разлайваме кучетата! И тук има доза истина. Запазването на мълчание понякога е най-добрата политика. Какъв би бил смисълът, например, от опровергаване на слухове или спекулации? Ефектът, който ще предизвика евентуален отговор има сериозна вероятност от криворазбран прочит. Или медията/ журналистът, който очаква внимание, ще го получи и така ще се легитимира. Дори  може и финансово. А пък аудиторията, която е важна за нас, просто не е там.

Казват още, че е изкуство повече да слушаш и по-малко да говориш. Да наблюдаваш, да мислиш, да анализираш. А когато говориш, да знаеш какво искаш да кажеш. Думите имат значение и интелигентният слушател знае това. Въпреки, че често ни е по-лесно да мислим, че него просто го няма. Добрата новина, е че го има и ако повече му обръщаме внимание, точно той – интелигентният слушател, ще може наистина да прави информирана, а не наложена преценка -  кое е истина и кое не.

Светлана Савова „V+O”, текстът е от списание „Мениджър”