Познаваме ви от театралната сцена и от киното. Разкажете ни кой е Севар отвъд работата и ролите?

Старая се да не се различавам особено от това, което съм „на работа“ и извън нея. Зависи от обкръжението, в което съм. Понякога просто обичам да си мълча. Хората обаче си изграждат образ за артистите, който често няма общо с реалността. Те имат очаквания, че артистът трябва да е душата на компанията, най-шумният, да забавлява всички. Много обичам и изречението „О, щом си актьор, не мога да ти вярвам, защото може да играеш“ или нещо подобно. Не намирам причина да играя извън сцената или снимачната площадка. Обичам да пътувам, да чета и да гледам филми. В последно време обаче, като седна да гледам някой филм – заспивам веднага.

Носител сте на награда „Икар“, били сте зам.-директор на театър, сега режисирате. Към какво се стремите?

Не бих казал, че режисирам. Случи се да ме поканят да помогна с актьорките задачи в един спектакъл, но за това по-късно. Гледам да си поставям все по-високи цели и да следвам с постоянство стъпките към тяхното постигане. Веднъж като изкача някакво ново стъпало, не ми се иска да правя крачка назад. Търся някаква въображаема перфектност. Знам, че не мога да постигна съвършенство, но това не ме спира да науча нещо ново или да развия някакво умение.

Какво ви мотивира да се развивате в професията? Какво ви вдъхновява и какво ви разгневява?

Мотивира ме, че не знам какво ще е следващото предизвикателство, пред което ще се изправя. Разбира се, понякога тази липса на стабилност и несигурността могат да бъдат стресиращи, но накрая винаги се случва нещо, за което да си кажа: „Аха, ето затова са ми били трудностите, през които преминах“ или „Всяко зло за добро“. Несигурността те кара да проявиш артистичния характер или дух и да постъпиш през личната ти призма на творец. Така се ражда неповторимостта на нещата, които правим. Може да се вдъхновяваме от други артисти, да имитираме колеги, да се учим от тях, но винаги аз ще си бъда аз и ти ще си бъдеш ти. Всеки носи нещо уникално в себе си и е въпрос на смелост и донякъде на лудост, за да го покаже на света.

Артистичната сцена днес е особено многолика – кои жанрове и изразни средства ви провокират най-силно? Кой творчески процес отключва креативността във вас?

Предпочитам образите, които са далече от моя характер и от моя външен вид. Колкото е по-далеч от мен, толкова по-интересно ми се струва изграждането му – да започнеш да мислиш и действаш като някой много различен от теб; когато си убиец, да търсиш причината този човек да постъпи така и да го оправдаеш. Да си свършиш добре работата понякога е свързано с това хората да не те харесат. В сериала „Войната на буквите“ например заради гадния характер на героя си редовно чувах: „Аз вас изобщо не ви харесвах“, „Много бяхте неприятен“, „Ужасен човек сте“. Е, по това разбрах, че явно добре съм си свършил работата. Когато характерът на героя е близък до мен, нямам чувството, че играя, че „влизам в образ“. Оттам и усещането, че нищо не правя.

Превъплъщавали сте се в образите на Левски, Дориан Грей, Агатон. Как преминавате през ролите? Доколко сте склонен да вземете или да отдадете, за да интерпретирате представата за един персонаж или класически текст?

Много е приятно да имаш възможността, макар и за няколко часа на ден, да живееш чужд живот. Да се поучиш от постъпките и грешките на друг, да видиш съдбата му и да я преживяваш отново и отново. До някаква степен е и терапия, когато просто искаш да избягаш от мислите и от това, през което преминаваш в живота. Например, когато съм изпращал близки за мен хора от този свят, сцената е била изключително спасение. Това ми дава и възможността да се опозная по-добре, да приема недостатъците си и да ги превърна в своя сила. След образа на Дориан Грей и неговата безмилостна борба с времето се замислих, че не искам да се случи същото и на мен. Всяка възраст има своите силни страни и очарование. Темата обаче е много актуална, съдейки по всички съвременни естетически процедури, стигащи и до гротеска на моменти. Може би би било полезно на всички да се запознаят по-добре с Дориан Грей, в който все повече хора се превръщат. За разлика от него те са най-вече жестоки към самите себе си.

С какво ви спечели романа на Джон Факти „Питай прахта“ и защо го превърнахте в моноспектакъл?

Мен ме спечели Ана Батева – режисьорът на спектакъла. Тя ме покани да участвам, като ми прати своята драматизация и ме попита какво мисля. Познавахме се задочно и не бяхме работили заедно до този момент, а сега не смятам, че ще е последната ни работа. Текстът ме спечели, екипът също. Така се роди моноспектакълът „Кученцето се засмя“. Постепенно осъзнавах отговорността на жанра и това, че сам ще трябва да се спасявам, ако сам си забъркам кашата. Интересно усещане е – да се обърнеш към публиката в тъмната зала с един прожектор в лицето и да осъзнаеш, че всички погледи са вперени в теб. Едновременно проговаря детето в теб, което винаги е искало цялото внимание само за себе си, и леличката, която казва: „А какво ще си кажат хората“… Е, отсега да ви кажа, детето побеждава. Радвам се, че представлението заминава на три международни фестивала в Северна Македония, Албания и Монголия.

С какво си обяснявате възраждането на интереса на публиката към моноспектакъла и мюзикъла? Какво да очакваме от „Здравей! Как си, приятелю?“?

Хората започват все повече да се обръщат към изкуството заради все по-засилващата се липса на жива комуникация. По цял ден сме на телефони, компютри, екрани, слушалки… Зрителите изпитват нужда да преживеят нещо истинско, да се почувстват част от общност, да бъдат хора и да бъдат сред хора. За съжаление, това май се отнася само до най-големите градове у нас, поне според последното проучване на Обсерваторията по икономика на културата. Нормално е моноспектакълът и мюзикълът да се развиват, защото спомагат жанровото разнообразие в България и зрителите имат повече избор. При моноспектаклите е по-лесно и чисто организационно и логистично. В повечето случаи те са по-мобилни и могат да се играят и на нетрадиционни сценични пространства, което дава възможност за развиване на нови сцени. От мюзикъла „Здравей! Как си, приятелю?“ зрителите могат да очакват да чуят по нов начин много любими песни, преплетени в интересна история. Важната тема от моя гледна точка е темата за връзката между поколенията.

Занимавате се с и артмениджмънт. Кои са най-болните проблеми, свързани финансирането на сценичните изкуства в България? Имат ли те лесни решения или готови примери от други страни, от които можем да заимстваме?

Това е тема, по която много се разпалвам… Смятам, че има реалната възможност действителността, при която сценичните изкуства в България функционират, да се подобри драстично. Това ще се отрази не само на артистите, но и на обществото. Културата е ценност, която хората често пренебрегват, защото няма веществен характер. Никой не си казва: „Я колко по-културен съм“, след като прочете една книга или изгледа едно представление. Като имам предвид това, което виждаме по новините, събитията около нас и все по-безскрупулните постъпки на хората, не бих казал, че се развиваме. Да мислиш, че е нормално да посегнеш на някого, да караш с 300 км/час, да наливаш детето си с енергийни напитки и да му замениш биберона с вейпче не са индикатори за развитие. Да, това не са всички хора, но това са групите, които един ден ще кажат: „За какво ни е култура“, така че трябва да се фокусираме върху тях. Другите не се съмняват в смисъла на изкуството.

Изследвам темата за финансирането на сценичните изкуства вече осем години – от началото на магистратурата си през 2016 г. Дисертационният ми труд, който защитих миналата година, разглежда проблемите на настоящото финансиране и предлага два сценария за изменение. Има смисъл, стига да има мисъл… и воля. Политическата нестабилност се отразява допълнително, а дългогодишното действие на пренебрегнати проблеми е довело до значителното амортизиране на сектора. Лесни решения или готови примери няма, но има от какво да се поучим и какво да приложим. Вече все повече хора, от които зависи културната ситуация у нас, виждат реалния риск от пълен колапс на българската култура.

В интервю след посещението си в САЩ посочвате, че театърът там е повече подвластен на предпочитанията на публиката. В полза на България ли са различията в случая и не ви ли притеснява модата на ситкома, която се настани трайно на доста сцени у нас?

В Щатите няма държавен културен сектор, там сценичните институти в голямата си част се финансират с частни средства. Разбира се, това се отразява и върху управлението на организациите. Пред тях е неписаното правило да продължат да задоволяват желанието на тези, които ги издържат. В България най-много средства за култура идват от държавния бюджет. Логиката подсказва, че целта е да има равен достъп до култура за всички (спрямо Конституцията) и да се развива културната ситуация. Но това е само логиката. Реално моделът за финансиране на сценичните изкуства разпределя бюджета спрямо приходите на организациите, което принуждава директорите на театрите да прилагат маркетингови стратегии като единствен инструмент за управление. Това се отнася и до предлагане на предпочитани от публиката жанрове и артисти, както и до представянето на спектаклите там, където има публика – в големите градове с добри икономически показатели. Провокирани от желанието за по-високо финансиране, всички театри правят едно и също, което не е съобразено с интересите на страната. Нито всички имат равен достъп до култура, нито ситуацията се развива.

Как трябва да изглежда връзката между етика и публична ангажираност на творците днес?

Тази задача на творците е отговорна и за съжаление, често е превърната в бизнес и начин за допълнителни доходи. Когато рекламират продукти, услуги или кампании, артистите трябва да имат едно наум – те не са просто инфлуенсъри с голяма аудитория последователи. Трябва да си наясно, че твоите действия могат да доведат до копирането им от много хора. Достатъчно се нагледахме на лееща се омраза, интриги и скандали между артисти. Какво излезе – показахме, че културата в България се прави от некултурни хора. Това само може допълнително да дистанцира публиката от изкуството.

Ръководител сте на проекта „Антарктида в нови измерения“, снимате и поредицата „5 минути София“. Вярвате ли, че творецът и изкуството винаги трябва да имат мисия?

Това са много любими за мен проекти. Част съм от екипа на документалната поредица „5 минути София“ вече почти 10 години, за които създадохме над 40 епизода и един пълнометражен филм, обиколил света. Кратките филмчета за сгради, обекти, личности и събития от историята на София са видени над 4 милиона пъти, числото постоянно нараства. Последните две години направихме 11 нови епизода за кварталите, за да пренасочим вниманието на зрителите от центъра и добре познатите забележителности към периферията и отделни райони. През 2024 г. ще направим нови епизоди, обобщени от темата за Културата в града. Стремим се да сме актуални, културата има нужда от внимание повече от всякога. По покана на артиста Марина Великова се присъединих към проекта „Антарктида в нови измерения“. Тя поиска да ми разкаже за идеята си, аз чух „Антарктида“ и казах: „Да!“. Имам слабост към това място. Знам, че един ден ще стигна до там. Вече реализирахме изложбата „Ледовете на Антарктика“, която открихме на Моста на влюбените в Деня на Земята – 22 април. На изложбата ѝ предстоят нови спирки, следващата е Варна. И Антарктида, и „5 минути София“ не биха били така успешни без подкрепата на Дирекция „Култура“ на Столична община.

Как стои българската театрална сцена в европейски мащаб? Какво още бихте искали да видите като развитие на талантите, формите и фестивалната култура?

България има нещо страхотно, което я отличава не само на европейско, но и на световно ниво. Това са хората и техният талант. Българските артисти са невероятни и се открояват. Относно развитието, което бих искал да видя в българската култура… не мога да пропусна инфраструктурата, в която се създава изкуство. Толкова много потенциал е амортизиран и ръждясал в тези сгради и съоръжения. Изразът „Трудните времена раждат силни характери“ е валиден и за изкуствата, където „занемарената култура ражда добри артисти“.

Севар Иванов е актьор, бивш зам.-директор на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Носител е на награда „Икар“ в категория „Поддържаща мъжка роля“, награда на името на Андрей Баташов, отличие „Най-най-най“, което се присъжда ежегодно на най-талантливите студенти на НАТФИЗ от техните колеги. Завършил е Академията в класа на Стефан Данаилов. Има редица театрални и филмови роли в някои от най-популярните български продукции.