Girl Power, или според тромавия по неизбежност превод „Момичешка сила“. Терминът се появи през 90-те първо с пънк-групата „Бикини кил“, после – с незабравимите „Спайс Гърлс“. Оксфордският речник го свързва с „разчитащите на себе си млади жени“, които са „амбициозни, напористи и индивидуалисти“. Аз пък ще кажа, че момичешката, дамска, женска сила е неизменна характеристика на българските жени въобще.

Да вземем спорта. На последната Олимпиада в Токио (през 2020 г.) България спечели шест медала, три от които златни. По брой отличия страната се класира на 30-о място в света, като изпревари по-населени съседи като Турция, Румъния и милиардната Индия. От 2008 г. нито един българин не бе печелил олимпийско злато. И изведнъж три – плюс един сребърен и два бронзови. Тези медали обаче имаха важна добавена стойност: всичките бяха взети от жени.

Интересното е, че бяха спечелени в различни видове спорт – от бойни изкуства през стрелба до най-изискания от всички спортове, художествената гимнастика. Последното разгневи отбора на Русия, който завърши втори и веднага обвини съдиите. Маргарита Симонян, шеф на руската държавна телевизия RT, която предстоеше да се прочуе с особена кръвожадност две години по-късно, написа в Туитър: „След клането на нашите гимнастички от съдии от различни страни наистина съжалявам, че не работя за ГРУ (руското военно разузнаване)“.

Но това геополитическо избухване не нашумя в България. Акцентът бе по-скоро върху силата на българките. За пореден път всички прогледнаха, че те превъзхождат уж силния пол в собственото му поле. И често поправят онова, което мъжете са развалили.

Кой ще възрази? Българската женска сила е исторически факт, включително в прекия смисъл на думата.

Народните песни пазят спомена за войводки – Румена, Сирма, Бойка. Вижте и атентатите. Тя стреля, той я прикрива, а другият осигурява отстъплението. Жената е острието; мъжете играят поддържаща роля – ако въобще ги има. Крехката дама не трепва пред изпитанието. Гърми, убива и ако трябва, умира. Заловят ли я жива, не предава никого.

Комунистката Виолета Якова от „черните ангели“ убива генерал Луков, след като другият атентатор стреля неточно. Мара Бунева от ВМРО е безпогрешна срещу сръбския прокурор Прелич в Скопие, после насочва пистолета към собствените си гърди. Но една друга дама от ВМРО изпълнява задачата си с особено въображение. Казва се Мелпомена (Менча) Кърничева; по кръв влахиня, по убеждение – българка.

Легендата твърди, че я пратил нейният любим: „Убиеш ли Тодора, ще се оженя за теб“. Как да откажеш, когато Тодор Паница е убил лидерите на ВМРО Сарафов и Гарванов, а твоят любим е самият Иван (Ванчо) Михайлов, младият водач на организацията? Легендите затова са легенди, за да вълнуват. Менча после ще каже, че решението е взела сама.

Години по-късно „Мосад“ ще изучи нейната тактика. Кърничева отива във Виена през 1925-а, спечелва доверието на семейство Паница и чака. Моментът настъпва с пиесата „Пер Гинт“ в Бургтеатър. Играят корабокрушението, оркестърът гърми, а Смъртта всеки момент ще каже репликата: „Не се мре по средата на пето действие“. Но не би. Младата дама става и стреля. Тодор Паница умира, съпругата и охранителят са ранени. Следва задържане, процес, освобождаване заради туберкулоза и… сватба. Легенда или не, Михайлов е удържал на думата си.

На процеса Кърничева е наречена „българската Шарлота Корде“. Да, нашенските валкирии не идват от нищото. И Корде има прякор: „ангелът на убийството“. Заклала е във ваната „приятеля на народа“, „ужасното дете“ на Френската революция Жан-Пол Марат. Фани Каплан пък стреля по Ленин. Да не забравим Улрике Майнхоф и Гудрун Енслин, терористките от Фракция „Червена армия“.

Каква е логиката в женските атентати? Жената не е нито по-жестока, нито по-войнствена, нито по-хладнокръвна от мъжа. Но дали тъкмо мъжът не е тайната цел на цялата схема? Когато жената е острието на атаката, у мъжа се разбужда рицарят. Как да мислиш за себе си, как да побегнеш, когато жената рискува всичко?

Настръхнахте ли вече? Започнах с бойни изкуства и стрелба – и продължих с войводи и атентати. Всъщност исках да кажа нещо важно за природата на женското лидерство.

Тайната на дамската сила е в слабостта. Да уточня – в привидната слабост. Мъжкият свят създава мита за крехкото същество, търсещо закрила. Вековете пълнят този мит с рицарски песни, покровителствено самомнение и мъжка гордост. И когато светът се обърне и жената застане отпред, объркването е пълно. Крехкото същество води! То е острието на атаката! В такъв момент мъжете извършват чудеса.

Ожени силата за слабостта – и чудото ще дойде, забъркало чудотворния коктейл на властта. Осмисли словосъчетанието „желязната лейди“ – и ще разбереш, че то всъщност е оксиморон, в който „желязна“ е само прилагателно. Същественото, съществителното е „лейди“, в тази дума се обажда една хилядолетна крехкост. Да, Маргарет Тачър беше силен лидер: непоколебима с профсъюзите, категорична с комунизма, твърда с приватизацията, победоносна с Фолклендската война. Но беше жена. И наложи силата си, защото тъкмо от нея никой не я очакваше.

За българките обаче не ни трябват големи разходки из психологията. Простите факти ще докажат, че най-силните мъже тук са… жените. Не силни със своята слабост, а просто силни, решителни, дейни и можещи.

Някой някога ще направи паметник на българките от прехода. В най-тежките години те търсеха активно сезонна или постоянна работа в чужбина, независимо дали ще берат ягоди във Великобритания, или ще гледат възрастни хора в Италия. Полагаха грижа за семействата си в родината, като изпращаха пари за деца, родители и дори съпрузи. Често по българските земи можеше да се види следната гледка: бабите гледат децата, мъжете пред блока лющят мастика и говорят за политика, а жените в активна възраст финансират всичко това, трудейки се като „баданте“ в Италия или Испания.

Само не мислете, че бяха готови на всичко. Бунтуваха се. Когато бе нужно, се жертваха. И преди съм писал за Костадинка Кунева, лидер на синдиката на чистачите, която се изправи срещу алчните работодатели в Гърция. Тя бе нападната с киселина, тежко ранена, защитавана с протести през 2008 г., а по-късно избрана за член на Европейския парламент от лявата СИРИЗА.

Но има и още. През 2012 г. Татяна Роева оглави протестите срещу банковия произвол в Испания и чрез уличен натиск помогна за промяна на закона за ипотеките. През март 2019 г. Наталия Бельова загина в пламъци в италианския град Батипалия, докато спасяваше (в крайна сметка успешно) старата двойка, за която се грижеше. Ликът ѝ бе изрисуван върху стенопис.

Чисто политически, България гледа света с женско лице. Всички български еврокомисари от първата Меглена Кунева до сегашната Илиана Иванова са жени. Можем да посочим и бившия генерален директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова, и настоящия управляващ директор на Международния валутен фонд (и бивш на Световната банка) Кристалина Георгиева. Те, типично по български, се изправиха една срещу друга за най-високия пост на Обединените нации, този на генералния секретар. Заради това и двете загубиха.

Ако звездите се наредят, през февруари България ще има дама – премиер. Бившата еврокомисарка Мария Габриел, която се оказа ключът за съставянето на „кабинета на ротацията“, ще заеме този пост за първи път след служебната Ренета Инджова. И понеже споменах звездите, най-силният езотеричен български авторитет отново е жена: всеизвестната баба Ванга. Който я е виждал дори по-телевизията ще признае: тя определено не беше слаб човек.

Защо българските дами са толкова силни? Жената играе важна роля в националната култура, история и традиция. Тя е опората на семейството; около нея се върти всичко. В стремежа си да опише най-добре незаменимата ѝ позиция българският език е създал чудесната дума „въртокъщница“.

Но основното обяснение се крие сякаш във времената на комунизма. През 50-те заетостта става задължителна в България – и за разлика от своите връстнички на запад българките нямат друг избор, освен да ходят на работа. Типичната българска жена вършеше всичко наведнъж – децата, службата, дома, вечерята, купонът. В едната ръка с дете, в другата – с пазарска чанта: така се връщаше от работа българката. Днес щяха да я нарекат с друга чисто българска дума, „мултитаскър“. Никой не можеше да я победи.

Българките показаха това в Токио преди три години. Обаянието на младата каратистка Ивет Горанова, упоритостта на боксьорката Стойка Кръстева и колективният дух на ансамбъла по художествена гимнастика: запомнихме ги и след няколко месеца в Париж ще ги потърсим отново.

Българските мъже лесно могат да се сетят за подобни примери по-близо до къщи. Ако нямат самочувствие, женската сила може да ги уплаши или умърлуши. Но помислят ли сериозно, ще разберат, че тя е благословия. Защото от Girl Power кризите бягат. Или поне в България е така.