В условия на глобализирани стилове и масови решения, как архитектите могат да създават пространства, които носят локална идентичност, но същевременно са адекватни на международните тенденции?

Постигането на локално значима и в същото време глобално релевантна архитектура изисква култура и чувствителност към средата, както от страна на архитекти, така и от страна на възложители. Способността да разпознаеш, запазиш или интерпретираш стойностното в локалния контекст трябва да бъде подплатена и с адекватен материален език. Интеграцията на местни традиционни материали и техники, работата с майстори и занаятчии в комбинация с постиженията на съвременните строителни технологии е възможност за създаване на отличителен архитектурен разказ, съхраняващ духа на мястото.

Какви са предизвикателствата пред преосмислянето на сгради и пространства с отпаднала необходимост, на които трябва да се търси нова функционалност? Къде стои България на фона на европейското движение за преосмисляне функционалността на такива проекти?

Предизвикателствата са разнородни – конструктивни, нормативни, финансови. Понякога разходите за реконструкция на сгради с отпаднала необходимост са по-големи от изграждането на нови сгради заради лошо конструктивно състояние, необходимост от привеждане към съвременни стандарти за енергийна ефективност и достъпност. Липсата на гъвкавост в конструктивно отношение често води и до функционални компромиси с първоначалните инвеститорски намерения.

Въпреки споменатите трудности, ползите от преизползване на съществуващи сгради са категорични. На първо място – екологични, заради намаляване на строителните отпадъци. Съживяването на пустеещи пространства и превръщането им в кипящи обществени центрове повишава качеството на живот в кварталите и води до положителни социални, градоустройствени и културни промени. Стимулира се и местната икономика. 

В Западна и Централна Европа преосмислянето на изоставени пространства е активно движение от десетилетия, като съществуват редица успешни примери за възраждане на нефункциониращи сгради. Бившата електроцентрала „Bankside Power Station” в Лондон днес е една от най-посещаваните институции за съвременно изкуство - „Tate Modern“. „Fondazione Prada“ в Милано по проект на ОМА преобразява алкохолна дестилерия от 1910 г. в културен център за съвременно изкуство. Идеята за преизползване става все по-популярна и благодарение на инициативата „Нов европейски Баухаус“, която насърчава подобни мерки като част от подхода към устойчивост и кръгова икономика.

България притежава огромен държавен ресурс от изоставени сгради, сред които училища, заводи, казарми, административни блокове и др. Подобни процеси на сградно преосмисляне тук обaче се случват обикновено по-бавно поради липсата на ясна държавна политика и достатъчни публични средства. Разбира се, има добри практики като Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в гр. София, модернизацията на нефункциониращ пристанищен склад за насипни товари в многофункционално обществено пространство „Магазия 1“, но засега те са изолирани примери.

Как се променя нагласата за облагородяване и инвестиране в общите и прилежащи пространства сред българските предприемачи и доколко държавата/общините е длъжник?

Все повече предприемачи започват да осъзнават, че средата е ключов фактор за пазарна стойност. На фона на експанзивното строителство и пренаситения пазар на недвижимо имущество именно качествено поддържани общи външни и вътрешни площи правят един имот по-привлекателен за купувачи и наематели. Според някои пазарни проучвания инвестицията в общите площи на многофамилни жилищни сгради може да увеличи стойността на предлаганите апартаменти с 5%–15%.

Що се отнася до сгради с обществена функция, подобни инвестиции намаляват текучеството на наематели, улесняват сключването на дългосрочни договори и привличат големи компании, търсещи престижни пространства с разнообразни удобства за своите служители.

Държавата обаче остава в дълг дотолкова, доколкото административните процедури при одобрение на проекти са тромави и липсва координация между различните институции, което води до забавяния и неефективност.

През какво трябва да премине обществото ни, за да се справи с полярните мнения относно сградите с противоречиво историческо наследство?

Необходимо е време за емоционално дистанциране, публичен диалог между специалисти с разнородна експертиза и зрялост на обществото, за да приеме, че противоречивото архитектурно наследство е повече от обременен идеологически символ, то е архив на времето, а в много случаи носи и неоспорима художествена стойност.

До каква степен архитектурата днес трябва да бъде мислена като инструмент за социална интеграция – например в контекста на застаряващото население, социалните неравенства или нуждата от приобщаващи обществени пространства?

Заобикалящата ни архитектурна среда е материално изражение на действащите социални процеси. Тя отразява нагледно ценностите на едно общество, но също така е способна да ги формира. Определени градоустройствени и архитектурни решения могат да имат сегрегиращ ефект, умишлено разделящ хората социално, икономически, етнически. Липсата на достъпна среда за хора с увреждания, пространственото изолиране на етнически групи в големите градове, дори съвременното строителство на луксозни жилищни затворени комплекси са различни урбанистични проявления на социална сегрегация.

 В един по-етичен и демократичен свят архитектурата трябва да реализира своята човечна, приобщаваща роля, а не да служи като средство за сегрегация. Инклузивната архитектура през XXI век успешно адресира предизвикателства като самота, неравенство и обществено здраве. Сред най-вдъхновяващите европейски примери за архитектура с интегрираща концепция е паркът „Superkilen“ в копенхагенския квартал „Ньоребро“. Проектиран от BIG, Topotek1 и артистичната група Superflex, той е замислен като символ на културното многообразие на района, в който съжителстват хора от над 60 националности. Паркът е своеобразен каталог на културите – всеки негов елемент е вдъхновен или директно пренесен от родните страни на обитателите на квартала, които активно участват в подбора. Така пространството се превръща не просто в място за отдих, а в пулсираща карта на културите.

Как архитектурата може да изпревари климатичните предизвикателства и да стане инструмент за адаптация на градовете – особено в контекста на екстремни горещини, наводнения и нужда от повече зелени решения?

През последните години в България се наблюдават все по-осезаеми климатични промени, водещи до продължителни суши и екстремни горещини. Въпреки това съществуват прости градоустройствени принципи, които могат да осигурят климатичен комфорт и да намалят ефекта на градския топлинен остров. Сред тях са по-интензивното улично озеленяване, изграждането на зелени коридори, свързващи отделни градски зелени площи, създаването на богато озеленени паркове и градини върху общински имоти, както и внедряването на зелени покриви и фасади. За съжаление, в много български градове се наблюдава безконтролно изсичане на дървета или подмяна на стари, здрави едроразмерни видове с млади фиданки, които няма да осигурят достатъчно засенчване поне през следващото десетилетие.

В условия на краткотрайни, но интензивни извалявания, увеличена продължителност на горещите вълни, недостиг на водни ресурси, системите за задържане и оползотворяване на дъждовната вода в архитектурата и градското планиране са ключов инструмент за адаптация към климатичните промени. Те намаляват риска от наводнения, подобряват градския микроклимат и осигуряват алтернативен източник на вода за различни нужди. В най-новата ни разработка за мащабен градски парк в гр. Бургас целта ни е да постигнем устойчив климатичен комфорт. Един от приложените методи е „sponge city” система за дървета, осигуряваща оцеляването и здравословното развитие на едроразмерните видове в градска среда, като същевременно се създава подземно пространство за задържане на дъждовната вода.

Кои са най-вдъхновяващите за вас проекти в последните години?

Проектите с мисия. Вълнува ни динамиката на човешките взаимоотношения и тяхната обусловеност от статичната архитектурна рамка, в която се реализират.

Сред проектите ни с най-силно обществено въздействие бих откроила градската градина „Healing Island“. Разположен в непосредствена близост до три ключови болнични заведения в гр. Бургас – диагностично-консултативен център, белодробна болница, комплексен онкологичен център, проектът трансформира занемарена зелена площ в лечебен парк-остров. Предназначен както за гражданите – като място за превенция срещу болести, така и за посетителите на болничните заведения и най-вече за онкологично болните, паркът подпомага физическото и психическо укрепване чрез общуване с природата, ароматерапия, звукова и водна терапия, физиотерапия. 

Арх. Галина Милкова е съосновател заедно с Недко Николов на мултидисциплинарното студио Think Forward. Практиката на екипа излиза извън пределите на архитектурно-дизайнерската работа, като се фокусира върху социални, етични, екологични проблеми и тяхното иновативно решение чрез средствата на изкуствата и новите технологии. Напредничавите проекти на Think Forward са наградени с множество национални и международни отличия, сред които една първа награда и три специални от конкурса „Български Архитектурни Награди“, две номинации за наградата на ЕС за съвременна архитектура „Мис ван дер Рое“, специална награда в конкурса „Сграда на годината“, две първи награди в архитектурния конкурс „Archinova“, Big See Interior Design Award, Big See Wood Design Award, златно отличие от международния конкурс A’ Design Award and Competition, и др.

Галина Милкова е включена и в селекцията „ARCHITETTEBOOK“, посветена на 365 вдъхновяващи жени в световната архитектура.