Навремето, в комунистическа България, за всичко беше виновно „турското робство“. То бе причината за всяко изоставане, то бе прекъснало възходящото развитие на народа, то бе в основата на всички негови исторически несгоди, които комунистическият строй трябваше да поправи. Така ни учеше идеологията, а пропагандата, заела мястото на образованието, го внушаваше с методична последователност.

Боянският майстор например изпреварил Джото със стенописите в църквата от 1259 – и ако не било „турското робство“, италианският ренесанс щял да се развие в България. Добре де, казваш си, има век и половина до началото на „турското робство“, защо не се е развил? И на това пропагандата имаше отговор: развил се е, но турците са го разрушили и 500 години тук нищо не се е градило. Ами не е вярно, казваш си, има запазени паметници и от 14, и от 15, и т.н. векове, в които влиянията са от византийската традиция…

Но всички тези усъмнявания са дребни в гигантската схема, която пропагандата ти е набила в главата: историческият виновник е „турското робство“, а текущият е „гнилият Запад“, който всячески спира нашето развитие. За него имаше виц впрочем – че е като мушмулата: колкото повече загнива, толкова по-сладък става. Но това не променяше пропагандната схема. Тя постановяваше, че Западът ни е враг, от който трябва да пазим и да не се поддаваме на „вредните западни влияния“, идващи отвъд Желязната завеса. Които на битово ниво включваха мода и музика, а на по-високо – и изкуството съответно.

Но те все пак идваха, особено след смъртта на Брежнев и началото на „перестройката“ в СССР през 1980-те. Името на Кристо беше известно в арт средите, макар и изкуството му да беше непонятно. Някъде там, в „гнилия Запад“ имахме художник със световна известност. За официалната пропаганда той беше „родоотстъпник“, „предател на родината“, „невъзвращенец“, а изкуството му бе „упадъчно“ и „капиталистическо“. Голямата идеологическа схема си оставаше – в някаква степен работи и до днес, но все повече кънтеше на кухо, защото самият комунистически режим се пропукваше и разпадаше.

Изложба "Градът", юли 1988 г., в днешната зала "Райко Алексиев", ул. "Раковски" 125, София 

И ставаше все по-ясно, че тъкмо той е спирал развитието ни. В частност изолирал ни е от световните процеси в изкуството, от традиции и художествен език, към които в бърз порядък искахме да се приобщим. С разбирането, че те са и „наши“ – чрез изкуството на българските художници, изградили кариерата си на Запад, отвъд Желязната завеса. Така към средата на 1980-те спонтанно се появиха групи художници в цялата страна, които изпробваха силите си в т.нар. неконвенционални форми. Това беше работен термин, който обединяваше хепънинги, инсталации, пърформанси, обекти и акции – въобще произведенията, създавани с изразни средства, различни от традиционните живопис, графика, скулптура. Новите форми носеха очарованието на новото и авангардното, а същевременно срещаха съпротива и отричане от хората, включително художници, за които изолацията в соц лагера носеше сигурност и удобство.

В края на 1980-те „неконвенционалните форми“ влязоха в официалните изложбени зали. Ще отбележа само три изложби: „Градът“ (1988) в днешната зала „Райко Алексиев“, „11.11.88“ (1988) в Благоевград и „Земя и небе“ (октомври 1989) на покрива тераса на „Шипка“ 6 в София. Последната, възкачена „на главата на Съюза на българските художници“, бе всъщност първата национална изложба на т.нар. неконвенционални форми – току в навечерието на 10 ноември 1989. А после бързото и бурно развитие продължи, съпътствано и съпътстващо обществените трусове, вълнения, несгоди и промени в периода на прехода.

Падането на Желязната завеса се оказа сигнал за масова емиграция. В размирния ни Клуб на (вечно) младия художник се шегувахме, че можем да си направим филиал в Канада, когато над 30 млади художници заминаха там в началото на 1990-а. С прословутия полет за Куба с междинна спирка в Монреал, където уж тръгналите на екскурзия в „братската“ соц страна слизаха по къси ръкави и джапанки в зимния студ на летището - и оставаха в свободната Канада. А останалите в България „неконвенционални“ художници, критици и куратори развиваха все повече езика на съвременното изкуство, като успоредно с това изграждаха основите на българската арт сцена.

Първият голям успех в чужбина бе участието на трима български художници в III Международно биенале на съвременното изкуство в Истанбул през 1992. Произведенията на Недко Солаков, Любен Костов и Георги Ружев предизвикаха истински бум - главно защото никой не бе очаквал, че в доскоро комунистическата България има и такива художници, очакванията явно са били за някакъв соцреализъм. При всеки случай международните успехи и собственото развитие на българската арт сцена в средата на 1990-те доведоха до изчерпване на работния термин „неконвенционални форми“ и заменянето му със „съвременно изкуство“. С ясно обособени видове, с усвоен концептуален език, призоваващ зрителя не като пасивен съзерцател, а като активен съ-участник в произведенията - и чрез тях към диалог, разговор, дори спор по вълнуващите теми в съвременния ни свят.

Изложба "Плаж" - част от "Умерен авангард в рамките на традицията", покрив тераса на "Шипка" 6, лятото на 1990 г. 

Две изложби сякаш рамкират десетилетието на прехода. „N-форми. Реконструкции и интерпретации“ (1994) в днешната зала „Райко Алексиев“ събра постиженията на предходния десетгодишен период. А „Експорт-Импорт“ (2003) в СГХГ представи произведения на български художници, реализирани в чужбина, които българската публика не бе виждала. Това беше важно, защото авторите, които живееха и работеха в България, все повече участваха в международни изложби, където работите им бяха ценени и откупувани - в частни, публични и музейни колекции. Присъствието и престижът на съвременното българско изкуство постепенно растеше на международната арт сцена, благодарение и на асоциации като Института за съвременно изкуство - София (основан 1995) и „Изкуство днес“ в Пловдив (1997) - споменавам ги като организации, които не просто оцеляха през годините, а са много активни и до днес. Но за жалост и към днешна дата колекционерите на съвременно българско изкуство са твърде малко.

Едва ли мога да разкажа всичко в тази негова история… Приемането на България в Европейския съюз през 2007 даде нов тласък в очаквана посока. Възможността на художниците да пътуват свободно, да живеят и работят където решат, включително и на различни континенти едновременно, е обща тенденция на международната арт сцена. Вече няма съмнение, че българската е част от нея, което е видимо и в самата България. Общи са темите и проблемите, интересни и важни са локалните истории с тяхната специфика, преплетени с глобалните. Обща е насоката към публичните пространства и присъствието на съвременното изкуство в тях - тук ще отбележа временните произведения на мястото на някогашния мавзолей, избирани с конкурс по програмата „Навън“ на Столичната община. Общ е интересът към миналото, неговото изследване и осмисляне с интердисциплинарни проекти - какъвто е например „Съседите“, избран да представя България на Венецианското биенале тази година.

А като споменах за Венецианското биенале, от 2019 насам България вече участва редовно в него. Което е важно, защото именно чрез такива форуми се утвърждава и разширява мястото на съвременното ни изкуство на международната арт сцена. Но заедно с него расте и престижът на страната ни като цяло в сферата на културата. Три десетилетия усилия отне на специалистите - художници, куратори и критици - да убедят държавата в необходимостта от редовно участие във Венецианското биенале. Заслужаваше си, спор няма, но вече и това не ни е достатъчно. Мястото на съвременното българско изкуство не се извоюва веднъж и завинаги, знаем добре това. То само открива нови хоризонти и възможности както за художниците, така и за публиката. С новите поколения многообразието от теми, идеи и изразни средства се умножава сякаш до безкрай.

А то е свобода именно в съвременността…