Дали геният непременно има нужда от заклет враг?

Джобс и Гейтс. Едисън и Тесла. Микеланджело и Рафаело. Нютън и Лайбниц.

Това са само 4 примера за „пантеона на епичните вражди между творчески гиганти“, смята писателят Джейкъб Бурак. Той с основание смята, че съперничеството поражда забележителни постижения. Освен всички безсмъртни примери в изкуството и науката, много проучвания също подкрепят тази теза. Бурак пише:

„Мислете за враждата като за вид надпревара, породена от споделена мания. Съперниците тласкат един-друг към все по-велики постижения и всеки инвестира в другия повече умствени и емоционални ресурси отколкото обстоятелствата. През 2014 година в две отделни проучвания сред студенти и състезатели по бягане психологът от New York University Гавин Килдъф открива, че съперниците обикновено са на една възраст, от един пол и социална прослойка. Истинските конкуренти се познават и историите им често се преплитат. Съперниците са – по дефиниция – равностойни, но колкото по-високо е нивото на техните постижения, толкова повече те взаимно се тласкат нагоре.“

И в това има логика, поне докато не започнете да размишлявате над две важни разяснения.

1. За всеки творчески гений, който има заклет враг, има и по един абсолютен майстор.

Ще цитирам примери от две отделни категории.

Първият е Майкъл Джордан, смятан от мнозина за най-добрия баскетболист в историята на спорта. По много начини той е перфектният контрааргумент на теорията за съперничеството. Преките му предшественици в NBA, Лари Бърд и Меджик Джонсън, били прочути с лютата вражда помежду си и как тя ги мотивирала. Тя била толкова голяма част от тяхната история, че кариерите им често биват описвани като неразривно цяло.

Но Джордан, който повечето хора смятат за по-добър играч както от Бърд, така и от Джонсън, не е имал никакви конкуренти в който и да е етап от кариерата си. Този факт не опровергава написаното от Бурак за силата на враждите да мотивират, а значи, че все пак е възможно човек да бъде истински „творчески гений“, без да има заклет враг. Джордан не е единственият пример в баскетболната история. Леброн Джеймс също не е имал истински съперник. Когато кариерата му приключи, той може да се превърне във втория най-талантлив играч в историята на спорта – след Джордан, разбира се.

Друг пример са двама от най-големите творчески гении в американската поезия – Емили Дикинсън и Уолт Уитман. Биографията на Дикинсън на практика е синоним на интровертност и уединение. Тя не е имала заклет враг.

Уитмън пък съвсем не бил асоциален. Но ако прочете биографиите му, също ще ви бъде доста трудно да намерите сериозен творчески конкурент. Като гений Уитман е на едно стъпало с Микеланджело – поне така смята легендарният професор и критик от Йейл, Харолд Блум, според когото най-добрите поеми на Уитман „могат да се мерят единствено с 'Изгубения рай' на Милтън, безгранична плодовитост на Бах и величието на тавана на Сикстинска капела“.

2. Враждата е разсейващ фактор.

Никой не може да оспори основната идея на Бурак – че враждата може да накара твореца да инвестира „повече умствени и емоционални ресурси отколкото обстоятелствата“.

За мен обаче съществува много по-ясен начин за разглеждане на творческия гений. Е ли ключът към последния враждата, или тайната се крие в непреклонното инвестиране на умствени и емоционални ресурси? Друга формулировка на въпроса е следната: „Враждата – сама по себе си – ли е от значение, или безскрупулността и работната етика, които тя поражда?“

Ако са последните две, тогава можем да спорим, че самото съперничество е разсейващ фактор. Гениите, които не са имали конкуренти – като Джордан, Джеймс, Уитман и Дикинсън, - могат да достигнат нови, по-високи нива на творчески гений, стига тяхната работна етика да притежава всички черти на взискателният и усърден творчески процес.

Скорошни проучвания разкриват повече за тези черти. Сред тях са нагласата, ориентирана към растежа; липсата на страх от унижение; ежедневен здрав труд. Всички те са постижими и без наличието на заклет враг.

А дори да имате такъв, какъвто е бил случаят на Нютон, той е полезен единствено колкото маниакалните усилия, които мотивира. В скорошна статия за списание Quartz, експертът по креативност Джеймс Клийр обяснява, че емблематичният „Еврика!“ момент на Нютон – когато през 1666 година вижда как ябълката пада към земята – изобщо не е бил „Еврика!“ момент, а такъв, който породил 20-годишен проект, кулминиращ в творческият гений на физика.

„Повечето хора забравят, че Нютон е работил върху идеите си за гравитацията в продължение на над 20 години, преди да публикува революционния си труд 'Математически начала на натурфилософията' през 1687 година“, пише Клийр. „Падащата ябълка само е дала началото на поредица от размисли, продължили десетилетия.“

Накратко, не е вярно, че всеки творчески гений се нуждае от конкурент. Той обаче се нуждае от мотивация и непреклонна работна етика.

Да, враждата може да ви посочи пътя към тях. Но ако сте открили призванието си, не ви е нужен заклет враг, за да запазите стремежа си. Нужни са ви единствено повече часове в денонощието.

Айлан Мокари, автор за списание Inc