Добре ли си?

В ритъма на всекидневието, случайно позвъняване на от непознат, среща при неформални обстоятелства или дори по време на работа, може да се развие до щастливото обстоятелство да срещнеш нов приятел. И в същото време, обръщайки се назад, колко от познатите ви можете да наречете свои приятели? За един сравнително дълъг период в живота ни, времето отнася и заличава много образи. За някои от тях си спомняме при случайни обстоятелства, а за други, в които сме се припознали - споменът е дори горчив. Но има и такива, за които географските понятия и времето не са ограничение. Дори да са далеч от нас, или да не сме чували гласът им с месеци, винаги ни стопля мисълта, че съществуват, че са част от живота ни или са го променили в по-добра посока. 

Вярно е, че бясното ни ежедневие задържа на повърхността само видимо „важните точки от дневния ред“ - семейство, деца, работа! Нещата, които си пожелаваме са здраве и сила, за да се справим с предизвикателствата. Пожелаваме ги на себе си и на тези, които обичаме.

Имам симпатична приятелка. Тя преминава през живота тихо и с усмивка, нарамила на плещите си задачи и отговорности да лекува деца. Притежава рядката дарба не просто да говори с човека, а да достигне до душата му. Имах щастието да работя с нея, но времето ни раздели - териториално, не и емоционално.

Всеки път, когато я видех говорехме за новите неща в живота ни и за това какво предстои. Погледът й бе обърнат напред. Понякога имах чувството, че вижда много, много на далеч. Там, където пространствата са достъпни само за оптимизма, любопитството и духовната свобода.

- Тази година е важна за мен!-  каза ми тя . - Време е да се освободя от стария начин на мислене и да започна  отначало!

Не знаех, че носи в тялото и в сърцето си болка, която по-късно щеше да се опита да я надвие! Болка, която тя самата се опита до скрие от всички ни...

По- късно, често се връщах към срещата ни и се питах какво пропуснах? Как не долових в отговор на въпроса „Добре ли си?” нещо, което да ми подскаже проблем?

Формално ли задаваме тези въпроси? И когато получаваме отговор, чуваме ли го наистина? Ако хората, на които държим се опитват да ни спестят нещо, имаме ли сетива да го открием въпреки това? И как можем да поемем ръка за помощ, ако тя не се протяга?  И най-сетне, ако някой трябва да тръгне  на дълъг и труден път и иска да го извърви сам, по своя начин, трябва ли да му попречим или трябва да уважим желанието му?

Не знам дали когато попиташ приятел „Добре ли си?” ще получиш отговор , който отразява истината. Често пъти тя е скрита зад едно тихо „да“ или тактична смяна на темата. Остава ни само крехката надежда, че сме задали въпроса си навреме! Че сме разпознали правилните знаци и още има шанс да помогнем.  Ако не направим  това има опасност дори да не разберем, кога сме останали сами.

В покрайнините на Париж се издига величествена катедрала, до  една от стените й е изградена скулптурна композиция – ангел спуснат от небесата, в нескончаема схватка за тялото на жена, приклещена в прегръдката на смъртта. Тази гледка може да има много тълкувания. Може да я възприемате по различен начин всеки път, когато я погледнете. Усещането е особено, сякаш все се питаме как ще завърши това!

В такива моменти ни остават само три неща – вяра, търпение и очакване.

Всеки от нас е очаквал някого така! Крепи ни вярата в силата на духа и държим ръката си протегната до момента, в който този някой ще е в състояние да я поеме!

Това , което никога не ни достига е търпението това да се случи час по- скоро!

Д-р Доротея Станчева, Медицински център „Пансанус”