Не е ли време да се научим да гледаме по-далеч от носа си?*

Настъпи време за нов еволюционен скок. Ние, хората, сме в голяма беда, макар и да не се решаваме да го признаем.

Преди 30 години биологът и еколог Гарет Хардин публикува в сп. Science статията „Трагедията на общите блага”. Основната му идея: хората, действайки в полза на собствените си (напълно рационални) интереси, са способни завинаги да унищожат скъпоценни и невъзнобновяеми ресурси.

За да онагледи тезата си, Пардин използва метафората за „общинското пасище”, достъпните за всички поляни, където пасат стадата. Скотовъдите, естествено, искат да отглеждат все по-голямо стадо, за да повишат стандарта си на живот. Но, колкото повече стават животните в стадата, толкова по-бързо изчезва тревата от поляната. И накрая, пасището става непригодно. За всички.

„В това е и цялата трагедия, - пише Хардин. – Във всеки човек действа вътрешна система, която го подтиква неограничено да увеличава стадото си, а ресурсите са ограничени. Ето как човечеството се носи към своята гибел, всеки преследва своя интерес в социума, отстояващ правото на свободно ползване на общинското пасище”.

Какво е разликата между това притивно общество и настоящото, харчещо общите ресурси – нефт, електричество, вода с безумна самоувереност, без да мисли за дълготрайните последствия?

По абсолютно същия начин ние постъпваме и със собствените си вътрешни ресурси, с енергията си. Компаниите продължават да изискват от служителите си все повече и повече и не желаят да разберат, че за устойчива трудоспособност е нужно време за възстановяване на изразходваните сили и енергия. Самите ние с готовност се пришпорваме – напред, напред – с надеждата, че повече, по-бързо, по-безмилостно, ще се окаже в крайна сметка и по-добро.

Бедата е там, че взирайки се късогледо в незабавното удовлетворение на желанията, ние бързаме към общата гибел. Изразходваме, без да попълваме изчерпаното и бягаме към банкрута – всемирен и личен.

Как е възможно разумни същества да вършат всичко това?

Причината е в начина, по който е устроен човешкият мозък. Макар и да ни се струва, че вземаме рационални решения, включващи префронталната кора на главния мозък, в действителност често се подчиняваме на по-примитивни мозъчни зони, които се грижат само за нашите преживявания.

Два мощни инстинкта все още управляват разумните същества: инстинктът „бий или бягай”, който ни подбужда да избягваме болката и потребността от моментално удовлетворие. Милиони години тези два инстинкта са ни предупреждавали за приближаването на хищници, карали са ни да търсим храна и да предаваме гените си на следващото поколение.

В днешния сложен свят от тях няма кой знае какъв смисъл.

Съвременната версия на примитивните инстикти е егоистичната подбуда да получаваме и трупаме колкото се може повече  - пари, имущество, власт с надеждата, че те ще ни осигурят щастие и безопасност.

Този дарвинистки танц със смърт може да ни даде само краткотрайни победи и то не много. Накрая обаче всички губят всичко. Тези инстинкти не просто заглушават  способността ни да мислим, но и я подчиняват да им служи: използваме мозъка си не да проверяваме своите решения, а за да вземаме колкото се може по-малко решение и винаги да намираме оправдания за своя избор.

Истината е проста: всички сме в една лодка, индивидуалният избор се отразява на всички. И ако не участваме в общи решения, то неизбежно усложняваме общите проблеми.

Но как да се научим да гледаме по-далеч от носа си? Да се целим по-нависоко? Еволюционният скок в това отношение предполага преход от сегашното застопоряване в „Аз” и „Моето” в една по-широка и споделяна от всички преданост към „Нашето”.

В крайна сметка, важно е не колко сме успели да натрупаме, а дали ще съумеем да се разпореждаме със своите дарове и преимущества, с придобитите от нас умения така, че да оставим след себе си на света повече, отколкото сме използвали.

Пробуждането започва с осъзнаване и смиреност. Трябва да се „промъкнем” през безкрайността на способността ни да се самозалъгваме, да отдръпнем ръката си в момента, в който автоматично я протягаме към това, което мигновено ни носи удовлетворение. Да отворим очите си и вместо служенето на самите себе си, да се замислим какво решение би било в полза на общото. Нужна е голяма смелост, за да не действаш по инерция, а да се спреш за миг и да си зададеш въпроса: Как е най-добре да постъпя?

Парадоксът е в това, че готовността за лични жертви, способността да претърпиш краткротраен дискомфорт в името на общите интереси също е форма на осъзнат егоизъм. Все пак това е избор в полза на твоите деца и внуци. Но е дългосрочна полза.

Как може реално да се осъществи такава еволюция?

Трудно е да го направиш сам – пречат ти примитивните инстикти, силата на навиците, безбройните изкушения. По-лесно е когато има съобщество, когато поемаш този дълг заедно с други хора, с които взаимно си давате кураж и споделяте обща вяра.

За начало можем да започнем с няколко малки стъпки:

1. Разширете кръгозора си. Преди да направите нещо сперете за миг и си задайте простичкия въпрос: „Защо и за кого правя това”. Винаги спазвайте един от заветите на Хипократ „Да не навредя!”.

2. По-малко консумирайте това, което ви е дадено. Нима не е възможно поне веднъж седмично да не пътувате до работа с колата си, а с обществен транспорт или дори на велосипед?! Нима не може да изключите за час отоплението в студен ден?! Едва ли ще замръзнете, ако го направите.

3. Дайте своя принос. Има ли нещо, дори и малко, което можете да правите всеки ден и с това да допринасяте полза в живота на друг човек, съобщество, на света, в който живеете? Най-малкото, постарайте се всеки ден да благодарите на някого или за нещо. Всъщност, никак не е малко!

От блога на Тони Шварц ,американски журналист и писател, автор на няколко бестселъра и президент на компанията The Energy Project

*Заглавието е на редакцията на "Мениджър Нюз"