Гледах тийзъра на новите „Брулени хълмове“ (Wuthering Heights, 2026) на Емералд Фенел и това, което видях, прилича отчайващо много на микс между „костюмна драма“ тип Bridgerton и масов еротичен романс с щипка mommy porn отгоре. Чувствено месене на хляб, пръстите на Марго Роби в устата на нашумелия Джейкъб Елорди, после неговите в устата ѝ, стягане на корсет, рязане на корсет, каиши и камшици и накрая – конска сбруя върху женско лице.

Нищо, което вече да не сме гледали в киното. И нищо от онова, което сме изживели с тази история в литературата. Не усетих градус, дори молекула от изгарящата треска в романа на Емили Бронте – онази температура, която чупи сетивата като стъкло и срива съзнанието на читателя пласт по пласт, докато той отрича и приема мисълта, че любовта е не само спасителна, но и разрушителна. Не усетих агонията на туберкулозната авторка, студената влага на блатата в Йоркшир, вятъра, който превива съдбите на героите – Хийтклийф и Катрин в изпепеляваща страст, докато те опожаряват невинни души, себе си и света с фалшивите му представи.

Този тийзър не възмущава, защото е „твърде еротичен“, а защото е твърде безопасен. Той е анонс за филм, който не рискува нищо – нито в образите, нито в смисъла. Прави точно обратното на това, което класиката прави с нас: изглажда ръбовете, притъпява сетивата и оставя само лъскавата повърхност.

Кредитът ми в аванс печели единствено музиката за филма, написана от Charli XCX, която прави силен анонс за саундтрака със синглите House и Chains of Love. Първият е готическа приказка, изградена в интелигентна колаборация с рок легендата от Velvet Underground Джон Кейл, а втората – красива вокална балада.

Потърсих и официалния трейлър. Част от „скандалните“ кадри в него отсъстват, затова пък Марго Роби (като Катрин Ърншоу) разхожда латексово-червена фуста на рокля и слънчеви очила на фона на обещанието, че през февруари 2026-а ще видим филм, „вдъхновен от най-великата любовна история на всички времена“.

Защо не се прави така с класиката?

Да се коментират рекламни видеа, при това на филм, режисиран от носителка на „Оскар“ като Емералд Фенел, е рисковано. Но през 2012 г. вече гледахме една злополучна „Ана Каренина“. Тогава режисьорът Джо Райт удави в амбициите си за оригиналност на формата почти всяка буква, написана от Лев Толстой. В „Ана Каренина“ авторът на филми като „Изкупление“ (2007) и „Най-мрачният час“ (2017) задуши в естетика красиво описаните герои, пренебрегна съдържанието и лиши творбата си от значение.

По нищо не личи Фенел, която участва в същия проект като актриса, да си е взела поука. Напротив, днес тя яростно защитава правото си на „еротичен“ прочит, стъпил върху „първичната сексуалност“ в писането на Бронте.

Проблемът не е, че някой посяга към Бронте, Толстой или Шекспир. Напротив – те трябва да бъдат препрочитани, преразказвани, оспорвани. Проблем има, когато безотказната логика на алгоритъма „секс&скандал“ прикрива безсилие и липсата на честност. Тогава големите сюжети се профанизират до декор, а класиката се превръща в шаблон за маркетинг съдържание.

Добрата креативна адаптация е еволюция – като в природния процес. Тя не повтаря оригинала, а го пренася в нова форма, като запазва неговото ДНК. Точно както тези дни отново демонстрира с „Франкенщайн“ (2025) Гийермо дел Торо – филм, който едновременно разговаря с романа на Мери Шели и го пренаписва като съвременна притча, а междувременно връща книгата в класациите за бестселъри на книжарниците.

Еволюция на канона

Емблематичен пример за подобен тип еволюция е „Ран“ (1985) на Акира Куросава, който пренася Шекспировия „Крал Лир“ във феодална Япония, заменя дъщерите му със синове и пренарежда изцяло сюжетните линии, за да създаде един от най-великите филми, правени някога.

Друг образец е шедьовърът на Франсис Форд Копола „Апокалипсис сега“ (1979), замислен като пренасяне на „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад в контекста на войната във Виетнам.

За да се приближим към епохата, която ни вълнува – един не толкова „тежък“ пример е тийн комедията на Ейми Хекърлинг „Баровки“ (Clueless 1995), която ситуира „Ема“ на Джейн Остин в елитна гимназия в Бевърли Хилс през 90-те.

Много примери показват, че е възможно да се пренапише история (или персонаж) в напълно различен свят, без тя да се обезкърви. Напротив – тя може да стане още по-опасна и силна или по-забавна дори с напълно различен финал. И точно затова е болезнено да се гледа как „Брулени хълмове“ се свива до поредната безопасна еротична фантазия.

Силата на Бронте

Ако ви се гледат „Брулени хълмове“ (и докато чакаме провокацията на Фенел), препоръчвам няколко по-стари екранизации. Класическата от 1939 г. на Уилям Уайлър, защото можем да видим младия сър Лорънс Оливие като Хийтклиф и звездната Мърл Оберон в ролята на Катрин – макар сюжетът на романа да е значително съкратен. Красива е и адаптацията от 1992 г. с участието на Жулиет Бинош и Ралф Файнс в главните роли. От множеството телевизионни версии предпочитанията ми клонят към двусерийния филм от 2009 г. с Том Харди и Шарлот Райли. Голямата магия обаче е в писането на Бронте.

„Брулени хълмове“, с първо издание през 1847 г., е единственият публикуван роман на Емили Бронте. Често коментиран като реакция срещу популярната романтична проза от началото на века, включително тази на Джейн Остин, той разказва много по-мрачна и по-сложна история – за всепоглъщаща страст между Хийтклиф, едно намерено дете, и Катрин Ърншоу, с която израства. Романът пресъздава жестокостта на обречената любов, която се превръща в обсесия, и пълзящия мрак на отмъщението така, както малко текстове в световната литература.

Стилът на Емили Бронте се отличава със страстна интензивност, непозната за Викторианската епоха. Драматургията, психологическата дълбочина и някои от най-красивите прозаични пасажи в английския канон карат критици и класации да определят „Брулени хълмове“ като „най-голямата любовна история“ и неизменно да го поставят на челни места в списъците с „най-великите класически книги на всички времена“. Защо?

Има една тайна (за нечетящите). Големите класически любовни истории не са за романтици. Особено написаните от значимите представители на романтизма и на готическия романтизъм (като сестрите Бронте). Тяхното ядрено гориво са силите на мрака в човешката психика. В този смисъл „Брулени хълмове“ е всъщност антилюбовна история, притча за другото лице и деструктивната сила на любовта.

Какво прави една любовна история „велика“?

Това са историите, които не спират да вълнуват, защото докосват истинската ни природа – онази която иска и взема, прекрачва граници, руши правила, жертва се или се самоунищожава. Те взривяват залостените врати към собствената ни „несъзнавана идентичност“ (по Юнг) и за миг ни правят цели в свят, изграден върху социални ограничения, предразсъдъци и забрани.

„Ромео и Жулиета“ на Шекспир, „Брулени хълмове“ на Емили и „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте, „Ана Каренина“ на Толстой, „Парижката Света Богородица“ на Юго, „Фантомът на операта“ на Гастон Льору – това са опустошителни истории, а не сценки в екстремни ситуации. Героите им рядко са „обикновени хора, поставени пред крайно изпитание“ – те самите са изпитанието, защото са движени от първични, почти космогонични сили. Мотивите и действията им стават по-ясни, ако бъдат прочетени отвъд очакването за „нормалност“.

Кога любовта се превръща в „класика“?

Нека разширим картината и за момент се отдалечим от големите любови на романтизма – например с „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак и „Любов по време на холера“ на Габриел Гарсия Маркес. Какво се променя? Всичко и нищо.

„Доктор Живаго“, донесъл Нобел на автора си и забранен в Съветския съюз, често е описван като „епична любовна история“. Да, връзката между Юрий и Лара е силна като природна стихия, но е смазана от моралните им избори и от историческия катаклизъм на времето – войната, болшевизма, революцията. Любовта им не побеждава историята, тя е разкъсана от нея.

В „Любов по време на холера“ Габриел Гарсия Маркес стига още по-далече – превръща в буквална метафора идеята, че любовта е болест. Фикция, сравнима с холерата, която се бори със страха от старостта и смъртта. Флорентино Ариса е едновременно трогателен и налудничав в обсесията си по Фермина Даса, която чака 53 години, 7 месеца и 11 дни. Книгата се чете едновременно като „велика романтична история“, която ни шепне, че животът е по-безкраен от смъртта, но също толкова убедително и като роман, който пита дали любовта не е илюзия, маскирана тревожност, прикрита с метафори и поезия. Това прави класиката. Великите любовни истории не са клише – те не са „любовен роман“ в масовия смисъл.

Другото лице на готическия романтизъм: „Джейн Еър“

Ако „Брулени хълмове“ е дивият разрушителен брат на романтизма, „Джейн Еър“ е неговата по-сдържана, но не по-малко опасна сестра. Най-известният роман на Шарлот Бронте, издаден през 1847 г., е едновременно готическа любовна история и пионер в женския bildungsroman (т.нар. „роман за съзряването“). Той е радикален, защото разказва за пътя на едно момиче от изоставено, унизено дете до жена, която настоява да бъде обичана като равна.

Готиката е тук – в мрачното имение Торнфийлд, затворените му врати, странните шумове, „лудата“ жена на тавана, която е едновременно чудовище и жертва. Но тази тъмна сценография не е само декор, а и израз на всичко потиснато и „неприлично“, което викторианските герои не си позволяват да кажат. Моралните им дилеми, страховете им, фантазии и вина се сгъстяват в драматична обреченост, докато буквално всичко не бъде изпепелено в пожар.

За разлика от сестра си Емили, Шарлот Бронте позволява на героите си да постигнат избавление, макар и на висока цена. В този смисъл романът е много по-малко история за разрушителна страст и повече история за това какво означава да останеш цял, когато срещу теб стои човек, когото обичаш до болка. „Джейн Еър“ разказва за любов, която не отменя себе си, за разлика от много други „велики любовни истории“.

Общото между всички тези истории не е „големият жест“ – сцената на балкона, на гарата, писмото, което пристига твърде късно. Общото е, че любовта в тях е битка за надмощие на човешкото – за свобода, автономия и индивидуализъм.

Кинопремиери 2026:

„Гордост и предразсъдъци“

Все още няма обявена дата, но много скоро Netflix ще ни представи мащабен шестсериен минисериал, за който обещава, че ще бъде верен на оригинала, и мисля, че това е печелившата карта. Няма как да сгрешиш, ако следваш текста на Джейн Остин, който остава актуално забавен и духовит след цели два века.

Всички обичаме жизнерадостната Елизабет и чаровния г-н Дарси. В образите им ще влязат носителката на „Златен глобус“ Ема Корин и носителят на БАФТА Джак Лоудън. Особено любопитно ще бъде да видим Оливия Колман и Руфъс Сюъл като г-жа и г-н Бенет. Адаптацията ще бъде сравнявана с чудесния сериал от 1995 г. с перфектните в ролите си Дженифър Ел и Колин Фърт, но и с проекта на Джо Райт от 2005 г., воден от Кийра Найтли и Матю Макфадиен.

Романът на Остин стои неотлъчно до „Брулени хълмове“ в многобройните анкети за „най-великите любовни истории на всички времена“, а е може би големият му антипод. Докато изследва с лекота сериозни теми, той не спира да бъде романтична комедия на недоразуменията и да ни радва с проницателност, красиви обноски и чар.

„Разум и чувства“

Втора адаптация по Джейн Остин ни очаква през 2026 г. и тя е на първия ѝ роман. Написан в началото на XIX век, на вододела между класицизма и романтизма, той сблъсква два различни подхода към живота. На по-голямата сестра Елинор, която е овладяна и благоразумна, и на по-малката, импулсивна и отдадена на чувствата Мариан. Докато размишлява за социалното положение на жената, с фин хумор Остин ни пита: Подчинение или бунт? Любов или пари?

Краят в романа на Остин е щастлив, а какъв ще е за филма, режисиран от Джорджия Оукли, ще разберем през септември 2026 г. В него участват талантливи млади актьори като Дейзи Едгар-Джоунс и Есме Крийд-Майлс. Горко им, защото ще влязат в конкуренция с плеядата звезди – Ема Томсън, Алън Рикман, Кейт Уинслет, Хю Грант, Джема Джоунс и Хариет Уолтър, които през 1995 г., направиха незабравим филм, режисиран от Анг Лий.

„Одисея“

Не ме питайте какво прави в тази статия Омировият епос. Връзката между Одисей и Пенелопа, която го чака 20 години, докато той криволичи из острови и чужди легла, е сред най-проблематичните „любовни сюжети“ в литературата. Но предстоящият филм на Кристофър Нолан е добра причина да го върнем в разговора, защото обещава да бъде филмовото събитие на годината. Мат Деймън играе Одисей, царя на Итака, а в дългото пътуване ще видим още Том Холанд, Ан Хатауей, Робърт Патинсън, Чарлийз Терон, Зендая и още цяла армия звезди.

„Одисея“ (2026) с бюджет от 250 милиона долара е най-скъпият проект в кариерата на Нолан. Снима се в 5 държави, изцяло с IMAX камери на 70-милиметров филм. Сюжетът се пази в тайна, а очакванията са високи. Моите са за интерпретация отвъд предчувствието за епичен фентъзи филм.

Нолан владее формата – той е властелин на изкривените разкази, на експерименталните структури, в които играе с времето и пространството. Контролира и съдържанието, защото умее да разказва истории за самите истории. А в „Одисея“ е пълно с митове, мотиви и теми, които режисьорът обича – за пътуващия човек, за изгубената любов, за цената на подвига, за контрола над времето и съдбата.

Ако някой може да превърне мита в реалност, това е авторът на филми като „Мементо“, „Генезис“, „Интерстелар“, „Дюнкерк“ и „Опенхаймер“. „Одисея“ излиза по кината на 17 юли 2026 г., така че нямаме търпение.