Какви зрелостници подготвя средното образование, доц. Томов? Какво научаваме за състоянието му от техните познания, умения, интереси?

Преките ми впечатления са от студентите по информатика. Те често идват от гимназии с по-силни профили – математически и езикови, и са много добре подготвени, но в други програми нивото не е никак добро. Като проблемът не е свързан с интелектуалния им потенциал, а с културата и мотивацията. Те не знаят как да се държат в академична среда. Много студенти идват с убито желание да учат и се фокусират върху вземането на изпити, а не върху развитието си.

Това не е ли просто репликиране на модела, по който са учили досега?

Да, затова и не ги виня. Високо ниво на функционална грамотност в България имат едва няколко процента от хората срещу 20 – 30% в държавите, които са в топ 6 в PISA. По време на епидемията се видя колко деца ходят на училище само заради приятелите си, не заради самото училище. Всичко се фокусира върху изпитите, а не върху вроденото любопитство. Човек естествено обича да учи – децата обичат да решават, да правят, да откриват. Още Аристотел казва, че хората се радват да заключават.

Ощетени, тези деца идват при нас и много от тях наваксват по-късно, но това е по-скъпо и по-бавно. Потенциалът им обаче остава неизползван в училище.

Кои са водещите проблеми в основното и средното образование?

Българското образование се пречупва в пети клас. Тогава се преминава към рязко повишаване на сложността на материала, което не е подходящо за тази възраст. Не казвам да се олекотяват програмите. Казвам, че същото съдържание трябва да се преподава по друг начин – на база когнитивни науки и съвременна педагогика, а не по педагогика отпреди сто години.

Отпада подкрепата за децата, сгъстяват се часовете, има много материал за малко време. Предмети като математика, физика, език трябва да се учат чрез извеждане, мислене, логика. Всичко може да се учи с мислене. Вместо това образованието е направено прескриптивно – днес трябва да се вземе този урок, утре онзи. Учителят няма свобода.

Същото е в коментарната област – трябва да се знае това произведение в това тълкуване. Цялата идея, че текстът е отворен за интерпретации, не е влязла истински в България. На литературата се гледа идеологически, като допълнителен крак към историята, която от своя страна е подчинена на старото схващане, че патриотизмът се възпитава чрез идеологизация. А ако искаме качество, не само количество, по-голям патриотизъм ще има, когато хората познават нещата с разбиране.

Проблем е и управлението на училищата. Университетите избират своите ректори и са независими. В училищата директорите се спускат отгоре – с абсолютна власт, без реален контрол и мандатност. Това се отразява върху ролята на учителя. Когато учителят няма власт в училището, учениците го усещат и го третират като роб. Тогава само отделни учители успяват да изградят авторитет и да държат класовете – защото са много строги или много забавни. Но системно проблемът не се решава.

Бърка се също система и индивид. Ако имате 200 урока за 100 часа, индивидуалните качества на учителя няма да променят много. Трябва да се променят границите на системата. Основната причина е философията, че образованието е необходимо зло, а не ключов елемент на националната сигурност. Не се разбира, че образованието произвежда икономиката.

През XXI век голямата война е за умовете на хората. Образованието става все по-важно, а България дърпа назад. И без PISA можем да се видим ниските резултати от НВО, където средният резултат не казва нищо, защото разпределението е асиметрично – само около 10% от училищата са над средното ниво, т.е. не само че средното ниво е ниско, а почти никой не е на него.

Кога математиката се превръща във враг на децата? Защо в някакъв момент започват да я мразят и какво е лечението?

На математиката в училище се гледа като на материал, който се взема чрез практикуване без осмисляне. А реалната математика е базирана на въображение. Без него не можеш да се занимаваш с многомерни пространства, да си представяш проекции и абстрактни обекти.

Дори в елитните гимназии се решават все повече и по-сложни задачи, но върху едно и също нещо. Това тренира някои качества, но не развива непременно интерес към математиката. Големите учени често започват с анализ още в тийнейджърска възраст. Тоест трябва повече и по-ранна математика, но не за трима избрани. Сега, когато се дадат повече часове по математика, се дава още материал, а трябва да се помогне, да се повтаря, да се даде на децата свободата да практикуват и да разбират. Тук опираме и до убеждението, че само няколко души от един клас могат да учат математика, което е самосбъдващо се пророчество, защото учителите се занимават само с тях. Това е абсурдна предпоставка, от която се извеждат абсурдни изводи.

Как обаче да се учи така, че „повече математика“ да не означава повече стрес и да не е за сметка на други интереси?

Първо, за да оправим математиката, трябва да оправим цялото образование. Както има догматично писане и назубряне по литература, така има догматично решаване по математика – само един правилен метод и само един правилен начин, например да се разкриват скоби, да се смята. Това е мислене, което се противопоставя на реалната математика.

Трябва да променим целите на системата, квалификацията на учителите, свободата им – тя ще разбие догматизма и ще адаптира преподаването. Образованието не е материал, то е начин на мислене. Ако дефинирате правилно целите на системата, тя ще ги постигне. Казваме, че не искаме неграмотни хора, които само вземат изпити, но системата прави това, което сме ѝ казали да прави.

Ето и конкретни дефекти. В етапа 5. – 9. клас часовете са твърде малко, спрямо средното за ОИСР. Материалът от 11. и 12. клас се свали към 10-и заради ранната специализация, а често това е професионално обучение, което може да се придобие по-късно с шестмесечен курс.

Математиката е разделена на теми, които се учат отделно вместо заедно. Квадратното уравнение се учи в 8. клас, а графиката на квадратна функция – в 9. клас, въпреки че ще разберете по-добре корените на квадратното уравнение, ако ги учите заедно с графиката. Няма синхронизация и между дисциплините. В 8. клас се учат вектори, но после те не се използват никъде, същевременно за физиката в 8. клас ви трябва математика от 10. – 11. клас. Така изкуствено се увеличава обемът, а се намалява разбирането.

Айнщайн перифразира една известна мисъл: „Образованието е това, което остава, когато забравите фактите“. Истинското образование обучава в умение, начин на мислене и метод. Цялата идея на математиката е метод.

Как може да се преодолее изоставянето по математика, което по-рано или по-късно застига повечето деца?

Племенницата ми учи в Мюнхен. В 5. клас започна да изостава, но веднага започнаха допълнителна работа с нея в училище, докато навакса пропуските. После вече нямаше никакви проблеми. В България такива деца бързо биват отписвани като: „не е математик“ или „ще става артист“.

Математиката е йерархична. За да се справиш с тема в 5. клас, трябва да си усвоил аритметичните операции, а проблемът се залага още в 1. клас, когато се учи един начин за смятане с много механична практика и с малко разбиране. И когато детето няма нужните средства, започва да се разсейва. В 6. клас изостава още, започват и проблемите с дисциплината. В 7. клас разликите вече са драстични. Малки случайни промени в началните условия – какъв учител е имало детето, как е започнало годината – водят до големи разлики в края. Нямаме контрол за изоставащите деца, няма ранно откриване и елиминиране на пропуски. Няма ранна система.

Казвате, че връзката между финансирането и грамотността не е линейна, но България не е ли в линейната част?

Да, защото системата има насищане. От един момент нататък повече пари не означават решение и ефектът спира, защото има лимит – колко бързо могат да учат децата, да се квалифицират учителите, какво позволява организацията. Това е знак, че трябва реорганизация, както е известно още от Уилям Деминг насам. Ако искате системата да достигне по-високо ниво на качество, трябва да промените самата система, не само да кажете „от днес искам 10% повече производство“.

Същевременно, за да имаме по-добри учители с по-висок статус, повече кандидати за едно място и по-добър подбор – това струва пари.

Защо развихме толкова силна паралелна образователна система – подготовка с частни уроци, в школи?

Защото основната образователна система е неефективна и същевременно консервативна. Консерватизмът обаче има смисъл, ако искаме да запазим нещо, което работи. Ако не работи, трябва да се реформира. Исторически консерваторите често са били реформатори, а не просто пазители на статуквото.

Защо тогава системата продължава да стагнира?

Защото на практика нямаше истинска реформа, а последните промени в моята област само влошиха положението – по-малко часове, материалът се сваля надолу със същата сложност, без адаптация към възрастта. Това е линейно мислене: ако с някакво количество бой не става, с повече бой ще стане. Това е абсурдно.

За промяна трябва образованието да стане приоритет на хората. Те трябва да го поискат от правителството. Не можем вечно да компенсираме след училище – хората да започват да се образоват едва на работа.

Образованието не е само подготовка за професия. То помага да вземаш решения за живота си, здравето си, политическото си поведение, да знаеш какво да изискваш от партиите и институциите. А в България тенденцията е надолу, учителите застаряват, в София кадрите са крайно недостатъчни. Не можем да намерим физици, които да преподават.

Как се вписва училището в бъдещето на изкуствения интелект? Отживелица ли е класно-урочният модел?

За хора като Илон Мъск, Питър Тийл и други с технократско-олигархични идеи училището изглежда като пречка. Да, то може да бъде използвано и за масова пропаганда, както знаем от времето на Третия райх и СССР, но решението не е просто „да няма училище“.

Ако искаме да не се превърнем в общество, в което технологиите отнемат мисленето ни, трябва да заложим на реформирано образование. Ако не го реформираме, ще има революция. Историята учи, че когато не се правят реформи, идват революции, а революциите са опасни – започва се от нулата, има жертви, има изгубени поколения.

Българското възраждане показва другото отношение към образованието. Тогава то не е било само средство за забогатяване, а начин да си част от Европа, от културата, от големия свят. Днес сякаш сме останали в бедност на рефлексите – не ни интересува дългата културна перспектива.

Един проблем, който само загатнахме – защо математиката и хуманитаристиката се противопоставят в обучителния процес у нас? Много студенти например са неприятно изненадани, когато учат математически модели или некласически логики във социологията, филологията и т.н.

Защото хората не знаят, че математиката е логика. Исторически философите са били и математици, и граматици. Това противопоставяне не е само български феномен, но разделителната линия при нас е особено силна, защото се базира вярата, която споменах, в генетичен детерминизъм „не съм роден за това“, а тя се затвърждава у децата най-вече през прогимназията. Подобна предопределеност няма нищо общо с науката. В гимназията, в която съм преподавал, имаше деца, които се страхуваха от математика, а учеха старогръцки, който е по-труден от училищната математика. Когато такива интелигентни и талантливи деца получат по-добър начин на преподаване, правят голям скок.

Какво най-добро могат да правят родители и учители днес, в рамките на тази система?

Първо, родители и учители трябва да работят заедно, а не да си прехвърлят отговорността. Най-малкото защото възпитание и образование са едно и също нещо. На италиански una buona educazione означава и добро възпитание, и образование, а детето трябва да е общият интерес.

Второ, в училище се използват твърде много санкциониращи мерки – оценки, забележки и наказания, и твърде малко похвала. А тя работи по-добре. Разбира се, трябва да се внимава как се хвали – не „ти си гениален“, а „виж как тази работа даде резултат“. Важно е да се възпитава мисленето, че способностите се развиват чрез работа.

Критиката също трябва да се промени. Още преди 2000 години Квинтилиан обяснява как се поправя дете. Ако каже нещо грешно, можеш да му го върнеш като въпрос, но правилно формулиран. Така то се коригира, без да бъде унизено. Децата нямат нужда от критици, а от лидери.

Трето, могат да се правят доброволни проекти с реална кауза – по гражданско общество, природни науки, рисуване, музика, физика. Децата да избират. Когато детето избере, е много по-мотивирано, а и така се учи на работа в екип. Училището в момента учи основно на състезание, а в реалния живот трябва да можеш да работиш с други хора.

Наричаме всичко това „меки умения“, но всъщност е възпитание – дипломатичност, граници, взаимодействие. Добрата система компенсира началните условия. В България семейството, в което си роден, те определя прекалено силно за цял живот. Доброто училище трябва да дава шанс на деца, които иначе няма да го получат.

Много родители днес се питат какво да учи детето им, за да намери своето място в живота утре?

Важно е децата да учат това, което искат. Ставаш добър, когато обичаш това, което правиш. На второ място – въпросът не е каква работа ще има детето утре, а как ще се справя през целия си живот. Хоризонтът е важен – защото колкото по-неопределено е бъдещето, толкова по-широка основа трябва да имаш.

Детето трябва да може да чете сложен текст, да разбира подтекст, ирония, стил, да има висока читателска грамотност. Трябва да може да работи с абстрактни обекти, с логика, с математика, с фантазия. Върху това вече може да специализира и да учи цял живот.

Прекалено ранната специализация ограбва. Истинската специализация трябва да е върху умения, които се пренасят навсякъде – разсъждение, самостоятелно откриване, доказване, генериране на идеи. За това трябват обща култура, история, четене и въображение. Всяка сериозна работа, която трудно ще бъде заменена от изкуствен интелект, изисква абстрактно мислене, но и широка културна база.

Ричард Хеминг казва, че учените, които правят големи открития, държат вратата си отворена и така печелят от случайността. Това е свързано със способността да чуеш нещо случайно и да го свържеш, да видиш идея, която иначе би пропуснал. Най-важното за интелигентността е приспособяването към средата – интелектуално, не морално. Това означава човек да може да учи, да има поглед, да има специалност, но и широка основа. Това трябва да започне в училище и да се развива в университета.

Доц. д-р Лъчезар Томов е математик и софтуерен специалист с над 14 г. опит в индустрията. Бивш преподавател е в НГДЕК, а сега в НБУ. Интересите му са в областта на качество на софтуера, естетика на програмирането, вероятности и статистика, история и философия на науката. Носител е на наградата на БАИТ (2021) в категорията „Практическа насоченост на преподаването по информационни технологии“, както и на отличието STEM AMBASSADOR три поредни години. Автор е на множество научни статии, както и на книгата „История на математиката“ в съавторство с ученици от четири училища.