Истината и само истината!

Жена ми Елинор и аз се разхождахме по една планинска пътека, наслаждавайки се на редките моменти, в които сме само двамата. На един завой, видяхме една приятелка Нанси, която вървеше малко пред нас. Когато я настигнахме, тя предложи да продължим заедно.

Познавам Нанси от 35 години. Ние сме близки приятели и както Елинор, така и аз обичаме да прекарваме време с нея. Но в този момент, искахме да бъдем сами, да имаме време само за себе си.

Също така не искахме да забавяме темпото си - което пък използвахме като прилично извинение. Но в интерес на истината я срещнахме по пътя надолу, тъй че извинението с темпото не прозвуча много убедително - все пак, когато се спускаш, темпото не е от чак такова голямо значение. За да замажем положението, започнахме да подскачаме, демонстрирайки, че сме постигнали сърдечен ритъм, който искаме да запазим. Но се провалихме - Нанси усети малкия ни театър и това й пролича. А ние продължихме гузно напред с чувството, че сме постъпили нечестно.

Защо просто не й казахме истината, че искаме да прекараме известно време насаме? Тя със сигурност би разбрала.

Лесният отговор е, че се опитахме да щадим достойнството й. Но истинският отговор е, че всъщност се опитвахме да запазим нашите чувстав - не искахме да бъдем груби. А най-точният отговор е, че не искахме да получим неодобрение за това, че сме били груби.

След тази среща, направих малко изследване на вътрешния си свят. Колко често казвам неща, които не са напълно верни, за да накарам някой - обикновено себе си – да се чувства по-добре? Колко често едва доловимо - или поне аз мисля, че е едва доловимо - представям нещата по-добра светлина?

За съжаление, отговорът е доста често. Нещо повече - виждам същото поведение в организациите и компаниитее. Представяме нещата в светлина, която смятаме, че ще направи по-лесно за другите да ни приемат. Може би ние не лъжем, но играем с истината, за да я направим по-приемлива. И тогава, както Елинор и мен изразходваме огромно количество енергия, за да не нараним никой.

Хората знаят истината. Те могат да я усетят. Дори и за момент да са изпаднали в заблуждение, то няма да трае дълго. Ако не лично, винаги може да научат истината от приятели, през Facebook, LinkedIn или Twitter или  Google.

Иска се голяма смелост да бъдеш честен. Затова всеки трябва да е готов да бъде уязвим.

Ето нещо лудо: честността е много по-убедителна, мощна и ефективна, отколкото алтернативните. Хората искат истината. Те са склонни да я приемат много по-често, отколкото си мислим. 

Но какво ще стане, ако истината е, че сте лидер, който не е сигурен какво да се направи в дадена ситуация? Дали хората наистина искат да знаят това?

Един от моите клиенти, голяма фирма за финансови услуги, искаше да разбера къде е разликата между успешните нови мениджъри и неуспешните. Кое е поведението, което отличава най-добрите мениджъри?  Отговорът е, че успешните са тези, които са честни. Хората искат да бъдете честни с тях дори ако сте лидер и честността означава да се компрометирате или да проличи, че сте уплашен или срамежлив.Този вид уязвимост не отчуждава, а привлича. Това ни прави достъпни. Тя позволява на хората да се идентифицират с нас, да ни се доверят и да ни последват.

В деня след разходката, Елинор и аз отново срещнахме Нанси и й казахме истината. Да, ние искахме да запазим ритъма си на движение, но най-вече ние просто искахме да бъдем сами. Нанси се засмя, каза, че се е досетила и че ни разбра. Всички въздъхнахме с облекчение.

Питър Брегман за Harvard Business Review