Айрян в страната на BMW

“И колко точно приятели германци имаш, освен мен?” Моят добър приятел Райко Швалбе ме гледа в очакване и е сигурен, че знае отговора. “Вие, българите, сте затворена общност!” Почти невъзможно е да го убедя в обратното, дори и ако му изброя половината Бавария.

“Но все пак най-близките ти приятели тук са българи, нали?”, упорства той. Замислям се дали трябва да ми е неудобно заради това.

Райко - берлинчанин с име, вдъхновено от югославски роман, е един от многото германци, които гледат на имигрантските общности като на труднодостъпни затворени системи със собствена логика.

Българските студенти в Германия също не могат да избягат от този стереотип. Стереотипите имат важна функция - те опростяват и структурират все по-комплексната реалност днес, когато от нас се изисква лична позиция по теми, с които невинаги имаме непосредствен досег. Обществено внушение ли е този образ или е резултат от непосредствен контакт? И какво друго са българските студенти в Германия освен затворено общество, което пие киселото мляко в потресаваща за немците комбинация със сол!!!

Изграждането на определен образ предполага умението и желанието на минимум две страни да виждат и да бъдат видяни, изисква внимание и интерес, и то не само днес, а в перспектива. Къде в немското днес и утре могат да бъдат видяни българските студенти и какви са пресечните им точки с германците?

Преди 10 години, когато първата голяма вълна български студенти заминава да учи в Германия, местното население вижда млади хора с по два куфара да слизат изтощени от съмнителни автобуси след 30 часа път. Виждат замаяни от бюрокрация хлапета, които със свито сърце отиват до службата за чужденците, надявайки се безучастният чиновник да одобри документите и визата им и да им върне загубеното безгрижие.

2007 година променя всичко - чиновниците във визовата служба с усмивка честитят на българските студенти европейското членство. Германия става достъпна както никога досега, а българчетата вече започват да пристигат със самолет и лаптоп, придружени от мама и татко.

Един от въпросите, които всеки български студент е чувал, е: “Семейството ти също ли живее в Германия?”. Отрицателният отговор буди в немците (особено по-възрастните) искрено възхищение – за смелостта да си далеч от дома, да учиш на чужд език и да виждаш близките си три пъти в годината. Въпреки тази смелост, в началото на следването българските студенти са „тихите води” в курса – докато германските им колеги участват в дискусиите, както са ги учили в гимназията, българите внимават да не кажат нещо грешно и затова предпочитат да си мълчат. С времето се научават, че е важно участието, а не толкова гениалните прозрения и набират смелост. Предпочитат компанията на други българи в университета, когато е възможно.

Щипка смелост трябва и на германските студенти, попаднали в такава българска групичка. Докато един от българите води разговора на немски, останалите се карат на родния си език – или поне с такова впечатление остава колегата германец. Всъщност те обсъждат последния мач на Бербатов и нямат никакво намерение да се затормозяват да го правят на чужд език - твърде емоционална тема е, все пак. Германецът получава само ограничен и добре подбран достъп до групата, а загадката си остава – за какво ли се карат тези българи?

Няколко стъпки по-напред в културния контакт германците установяват: „Българите сте големи купонджии и много обичате да танцувате!” На типичното немско парти хората пийват бира и си приказват, на типичното българско парти пият какво ли не и танцуват. Практиката показва, че двама българи на едно място за германеца са по-интересни от един, особено ако завържат разговор по време на лекция. „Хайде, научете ме нещо на вашия език – звучи страшно интересно!”, шеговито подхвърля един ден седящият пред мен колега германец, след като старателно е избягвал всякакви контакти с мен цял семестър. Дължа честта на новата колежка българка, която след един учуден поглед време започва с ниво за напреднали: „Добър ден, как сте, благодаря, довиждане”. С нея сформираме едно

по-видимо и по-трудно за пренебрегване ядро, което успява да задържи интереса на колегите цял семестър. Може би заради това германците винаги възприемат българите като група – като индивиди те се сливат с тълпата в състояние на пълна анонимност, опитвайки се да се интегрират и да завържат полезни контакти и само заедно с други българи успяват да изживеят и демонстрират националната си идентичност. В тези случаи българските студенти са хората, които на първи март раздават усукани червено-бели конци и не се уморяват да обясняват на немците защо го правят, канят на рождени дни, където от гостите не се очаква да носят домашно приготвени салати, замесват килограми сладко тесто седмица след тамошния Великден, докато не заухае цялото общежитие и пълнят метрото със запалени свещи в чашка (“Сигурно са от някоя секта!”). Иначе, българите са

хората от Изток, които често говорят за себе си в първо лице множествено число и със смесени чувства разказват истории за уникални златни съкровища и корупция, за евтини почивки и скъпи спомени.

„Така и не разбрах как така преметнахте Европейския съюз да ви вземе”, ме предизвиква редовно професорът ми по японски, умишлено заигравайки се с политическата коректност. Тези шеговити спорове винаги завършват с признанието, че всичките му български студенти са страшно амбициозни и с увереността, че там някъде, в неакадемичното бъдеще, ни чака нещо чудесно. За преживяване на академичното настояще обаче трябва да се работи. И ето така българските студенти стават

видими за много германски работодатели – максимално 90 дни в годината и максимално 20 часа на седмица. Фирма за недвижими имоти назначава две български студентки по информатика да се борят 2 дни седмично с документацията. Остават толкова доволни от вечно усмихнатите девойки, че за следващата свободна позиция не пускат обява, а направо им поискват препоръка. На телефонната централа застава приятелка българка, след нея идват още три. Три години по-късно, когато две от тези момичета, вече програмистки в големи фирми, си търсят жилища, получават най-доброто от същата тази фирма – без никакви въпроси и с приятелско намигване. Те, както и много други българи, все по-често и в контекста на разгорещена обществена дискусия за имиграцията започват да чуват похвали: “Браво, вие сте пример за успешно интегрирали се чужденци. Ето, че можело!”.

Контактът между двете култури се задълбочава, а българската общност, макар и шумна, емоционална и невинаги преминаваща на зелено, става малко по-разбираема и достъпна. Поне, до следващия гол на Бербатов.

Ива Василева