Запалeните килимчета...

Наскоро пътувах до Букурещ и с един приятел решихме да разгледаме военно-историческия музей. Музей като музей, очаквано идеологически ориентиран и от зала в зала внушаващ, че даките и румънците са най-великите в света. Започваше с експозиция на каменни сечива и оръжия – явно всички велики народи са започвали историята си с хвърляне на камъни. На много места в средновековните експозиции попивахме експонатите, пробвахме тежестта на топчетата и изобщо – мъжете си остават едни палавници цял живот.

Накрая на експозицията влязохме в една зала, в която ни посрещнаха добре познатите румънски знамена с дупка в средата – бяхме стигнали до най-новата история на Румъния, до революцията от края на 1989 г., когато румънците излязоха на улиците и се биха за своята свобода с хранениците на тиранина Чаушеску, когото набързо разстреляха. Косите ни настръхнаха – във витрините стояха дрехи, пробити с куршуми и засъхнала и избледняла кръв, вещи на хора, простили се с живота си, за да свалят най-мразения режим в цяла Източна Европа – наборни войници, студенти, ученици, всякакви. Семействата на генералите, командвали армията на страната на народа бяха дарили техните лични вещи и униформи. Изкушихме се да жестикулираме и сочим над витрините, веднага се включиха аларми от датчици и цялата зала беше огласена от звънци. Оказа се, че от цялата вековна експозиция, от всички златни шлемове, маски и други безценни исторически артефакти най-ценни бяха вещите на падналите за днешна Румъния...

Няколко дни по-късно в българските медии прочетох за митинга на „Атака” пред джамията „Баня баши”, за стълкновенията между атакистите и богомолците, за запалените молитвени килимчета. И пак се върнах към залата в букурещкия военен музей. В България за 21 години не разстреляхме нито един политик – нито законно, нито криминално. Тодор Живков си отиде от този свят морален победител, а един негов бодигард (и то след като падна от власт) е министър-председател. Това е сериозна разлика – може би затова и досега Румъния е сочена за по-напредналата държава – защото тамошните политици знаят, едва ли ще бъдат разстреляни, но хората очакват и изискват от тях поне да не насъскват гражданите едни срещу други.

Агресията на българите от последните 21 години винаги неминуемо се насочва помежду им или в по-честия случай – към по-слабите, към по-малкото, към по-бедните, към по-различните. Политически успех, който е стъпил И върху подобни „подвизи” е всъщност краен обществен неуспех. Привличането на внимание с подобни бабаитлъци неизменно ни определя исторически към народите-комплексари. Мразенето на българските мюсюлмани и турци е около 100 години назад във времето и още толкова на изток от цивилизацията, към която си представяме, че можем да се причислим.

Слюнообразуването и слюноотделянето в крайния парламентарно-представен национализъм е обратнопропорционално на претенцията, която имаме за себе си и която се стремим да докажем пред света; посегателството върху хора, които се молят е варварство, което народи, които са воювали векове наред помежду си не са си позволявали. Но това едва ли има особено значение за хора, които „бранят” националния интерес през 21-и век с праисторически „аргументи” – хвърляне на камъни по себеподобни, които просто имат различни вярвания, убеждения или сексуални предпочитания. Жалкото е, че нашата претенция за 1300-годишна история и култура си стои все там, в праисторическите експозиции, пълни с камъни, приготвени за хвърляне...