Кучешко сърце, но не по Булгаков…

 Избрах не най-актуалната тема за колонката тази седмица, защото със сигурност ще има продължение. Искам да знаете, че сам много обичам кучетата и ще трябва много да стисна сърцето си през средата, за да кажа какво трябва да направим с четирилапите бездомни несретници. За сметка на това никак няма да ми е трудно да ви кажа какво мисля за хората, които си позволяват да правят пари на гърба на този ужасен обществен проблем – и дори да ви прозвучи кръвожадно – лишаването от репродуктивни органи и жълта пластмаса като обеца на ухото е само първото, за което се сещам, че трябва да им се направи…

В абсурния роман на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“, ексцентричен професор взима улично куче, присажда му хипофиза и тестиси от починал човек и го кръщава със звучното следреволюционно име Полиграф Полиграфович. В абсурдната българска реалност от XXI в. десетки хиляди улични кучета бродят по улиците на градове и села и 20-ина от тях нахапаха до смърт български професор, който можем да определим като ексцентричен само в желанието му да прекара старините си в налудничава държава като съвременна България.

Градовете са място за живот на ХОРАТА и няма как КУЧЕТАТА да не пострадат при опита да съжителстват с нас. Оттам нататък трябва да търсим решението, а не в милозливия опит да се защитава кучешката кауза с позоваване на „хуманността“. Ако пресметнете несметните суми, които общината изразходва за скудоумно решение като кастрация на цена 280 ЛЕВА в инвалидни рампи, микробуси, кухни и подслон за БЕЗДОМНИ ХОРА ще разберете една част от позицията ми. И това е само МАТЕРИАЛНАТА част от проблема. Защото няма кой да върне нервите и страховете на децата и родителите, няма кой да върне проф. Ботьо Тачков.

В държава, в която хиляди български деца се люлеят не на люлки, а между живота и смъртта в очакване на животоспасяващи операции в чужбина е крайно цинично да се пледира за битието на кокошките, прасетата и бездомните кучета. И ако това е Проблемът на Деня, то имаме много по-голям ПРОБЛЕМ – че сме спрели да се интересуваме от хората. Освен ако целта на целия този водевил, разигран сякаш от наследниците на Полиграф Полиграфович (в романа той се жени) няма за цел държавата да остане в наследство на кучетата и криворазбраните природозащитници. Защото, уважаеми Полиграфчовци и Полиграфки, запазването на природата има смисъл дотолкова, доколкото има кой да ѝ се радва и да я обича, а това към момента сме ние, разумните обитатели на планетата; защото именно ВИЕ твърдите, че природата не е наша, а е взета на заем от нашите деца.

„Кучешко сърце“ завършва с някакъв тип хепиенд – професорът успява да превърне своето социопатично създание отново в куче. При настоящата ситуация моето очакване е по-скоро бездомните кучета да проявят някаква елементарна човещина, защото хората, които отговарят за тях отдавна са заели спрямо обществото позицията „кучета го яли“!