Цената на Трансатлантическото партньорство*

Изглежда, че – въпреки че наскоро навърших 50 години – още не е невъзможно да се превърна в шпионин. Причината е, че като евродепутат, вече имам привилегирован достъп до читалнята на Европейския парламент, където мога да разглеждам документи, свързани с Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП). Преди обаче да получа този достъп до „топ секретни” документи, които повечето европейски граждани нямат право да виждат, трябваше да подпиша формуляр от 14 страници, в който се обясняват опасностите от шпионажа и как „европейските институции са привлекателна мишена”. В крайна сметка, трябваше да се съглася да не оповестявам съдържанието на документите пред своите избиратели.

Прекрасният персонал на Европейския парламент ме накара да оставя дори най-дребните си лични вещи в шкаф пред вратата, тъй като – обясниха те – камерите в наши дни варирали по размер. Като в сцена от поредицата за Джеймс Бонд, бях отведена в строго охранявана стая със заключени шкафове, в които се намираха документите. В нито един момент не бях оставена сама.

Наскоро, стотици протестиращи срещу ТТИП „нападнаха” Европейския парламент. Те съвсем основателно бяха разтревожени от заплахата, която споразумението представлява за възможностите на британския парламент да защитава техните интереси. От безопасността на храните до защитата на животните, публиката се опасява, че уеднаквяването на стандартите от двете страни на Атлантическия океан ще доведе и до понижаване на същите тези стандарти.

Но как бихме могли да знаем със сигурност? Всички дискусии, свързани с ТТИП, до този момент са били хипотетични, тъй като преговорите се водят тайно. За да прочета дори малка част от информацията за тези дискусии, трябва да ми бъде напомнено, че имам дълг да не извършвам шпионаж в интерес на чуждестранни сили. Множеството оплаквания от страна на мои колеги от Зелената партия доведоха до това, да получим достъп до тайната читалня, но все още не можем да споделяме съдържанието вътре с никого – нито с избирателите си, нито с журналисти. Знаем само, че 92% от участниците в преговорите са корпоративни лобисти. От 560-те среши, проведени от Европейската комисия, 520 са били с бизнес лобисти, а едва 26 (4,6%) – с обществено-отговорно организации. Това значи, че за всяка среща с профсъюз са се провели 20 с участието на компании или промишлени съюзи.

Това, което мога да ви разкрия от посещението си е библиотеката е, че си тръгнах без никакво уверение, че преговорният процес е демократичен, нито вярвам, че преговарящите защитават интересите на гражданите. Целият процес – от предупрежденията срещу индустриален шпионаж до оповестяването на участниците в преговорите – разкрива, че става въпрос за корпоративна дискусия, а не за демократична такава. Представям си зала, пълна с бюрократи, които търсят начин да подпомогнат бизнеса на най-мощните компании в света, приходите на много от които са по-големи от икономическата активност на някои европейски страни-членки.

Но защо някой би искал да живее в свят, който съдържа в себе си една огромна търговска зона, простираща се от Аляска до Черно море? Смятам, че тази визия е породена от необходимостта за ред и контрол; от чувството, че единородността е еквивалентна на сигурност. Но също така е ясно, че решенията за начина, по който ще изглеждат търговията и регламентите в тази единна система, се вземат от корпорации, в чието ДНК като главна движеща сила е заложено желанието за печалба и които по презумпция трябва да служат на своите акционери за сметка на обществото.

Културно – като член за Зелената партия – винаги ще съм против тази визия, а оттам и против ТТИП. И все пак, гледайки с по-голямо разбиране на това желание за трансатлантическа стандартизация, се опитвам да си представя, че правилата ще са такива, каквито бих искала – високи стандарти за защита на животните, забрана на опасните пестициди, финансови регулации, чиято цел е постигане на стабилност, и други.

Преговорите за ТТИП отнемат твърде много време в момент, когато Европейският съюз изглежда заплашен на няколко фронта – дълговата криза, климатичните промени, конфликта в Украйна и други. Поставям под съмнение инвестицията на толкова много ресурси – точно в този момент – в споразумение, което изглежда обречено никога да не спечели необходимата му политическа подкрепа. А то струва изключително скъпо на данъкоплатците. Повдигнах въпроса за цената на ТТИП пред Европейската комисия. Ето и какво имам право да ви кажа: от юли 2013 година насам са проведени 7 преговорни срещи между Брюксел и Вашингтон. До момента, цената на всяка от тях варира между 60 хиляди евро (в европейската столица) и 180 хиляди (в американската столица).

Посещението ми в библиотеката на Европейския парламент ми напомни за ограниченията на демократичната отговорност в нашия глобализиран, корпоратизиран свят, в който гражданите са избутани на заден план. Като представител на 5 милиона европейски граждани, аз съм заинтересована страна, чието мнение би трябвало да е важно за властите.

Европейският съюз е подложен на сериозни критики за това, че „иска да контролира и да налага политики на всички страни-членки и техните граждани”, но светът според ТТИП прилича по-скоро на сезон на Big Brother, където интересите на отделния индивид са засенчени от желанието на корпорациите за печалби, ред и развитие. Това е действителен пример за тревожната и объркана философия от книгата на Дейвид Кортен, „Когато корпорациите управляват света” (1995). За времето си, нейното заглавие изглеждало доста чудато, но днес, за нещастие, нещата не стоят така.

Професор Моли Скот Кейто за британския вестник Guardian

* Заглавието е на "Мениджър Нюз"