"На моя егоистичен и бездарен шеф..."

Миналата година се натъкнах на изображението, което виждате тук, и оттогава не мога да си го избия от главата. Накара ме да се замисля за всички, които работят за по-високоплатени и бездарни мениджъри.

Ако работите за човек, чието его е по-голямо от футболен стадион, със сигурност изгаряте да махнете няколко неща от плещите си. Нека ви помогна. Може би следното писмо „случайно“ ще се озове в пощата на шефа ви:

Скъпо дебелоглаво чудовище,

Дълбоко в себе си ти си добър човек. Казвам това заради вярата си в човечеството, а не защото си ми дал доказателства.

Разбери ме правилно, знаеш как да използваш чара си. Умееш да грабваш вниманието. Това, всъщност, е най-доброто ти качество.

Овладял си клатенето на главата, намигването, топлата усмивка и здрависването, и дори изключително трудния дълбок, втренчен поглед.

В момента вероятно си мислиш, че греша. Казвам това не само защото винаги мислиш, че другите са в грешка, но и защото вярваш, че най-добрите ти качества включват визия, интелект, проницателност, състрадание и щедрост.

Не точно...

Всяка хубава идея трябва да е твоя. Крадеш чуждите добри хрумвания и виниш другите, когато твоите лоши се провалят.

Ако тези думи те нараняват, вече имаш поне бегла представа какво чувстват другите, когато ги накълцваш на парченца пред колегите им. Само садист би постъпил така. Или пък човек, който не може да контролира емоциите си.

Дали те наричам садист?

Сам прецени. Аз намеквам, че качествата, които са ти позволили да стигнеш до настоящия си пост – упорство, твърдост и здравословни дози алчност и его, – нямат нищо талант или проницателност.

Един ден вече няма да имаш голяма работа. Когато това се случи, ще осъзнаеш, че хората не те харесват заради самия теб; че се боят от теб заради това, което можеш да им причиниш. Ти си добре изглеждаща Годзила, бродеща на свобода и унищожаваща животи на произволен принцип. Когато това е случи, може да развиеш някаква състрадателност, но тогава ще бъде твърде късно.

Аз, разбира се, съм един от твоите миньони (раболепни слуги). Липсва ми кураж да се изправя пред теб лице в лице, затова пуснах това вбесяващо писмо в пощенската ти кутия. Не, нека се поправя. Не съм страхливец – мъдър съм. Достатъчно мъдър съм да знам, че никога не изразяваш признателност за искрената обратна връзка, така че няма смисъл да си слагам името отдолу.

Между другото, би било чудесно да ме опровергаеш за последното.

Най-добри пожелания,

***

Уау! Току-що получих имейл от читател, който смята, че в „писмото“ липсват няколко параграфа. Имам съгласието му да споделя неговото мнение, с уговорката да запазя анонимността му. Ето какво пише той (продължава на следващата страница):

„Мислиш си, че ме мотивираш. Истината е, че не го правиш. Дали аз се мотивирам? Абсолютно – да върша задължителния минимум. Мога толкова много, но не го правя. Виждаш ли, ти мотивираш чрез страх. Заплашваш с този „заобиколен“ метод и съскаш тънки коментари, които по-скоро приличат на заплахи. Да, разбирам, че имаш властта да ме уволниш.

Всъщност, за да съм напълно честен, има дни, в които наистина ми се иска да прекратиш жалкото ми съществуване в тази адска дупка и просто да дръпнеш спусъка. Сериозно, вече не ме е страх. Не се боя от теб. Претръпнал съм. Наистина те съжалявам. Ако работеше в която и да е друга компания, да те бяха „освободили“ преди години. Никой не обича грубияните. А ти си точно такъв – надявам се, че го разбираш. Лаеш по нас и ни заплашваш. Живееш в страх, за което искрено съжалявам. Би могъл да постигнеш толкова много в живота си, но си скован от ужас.

Откъде знам, че си грубиян? Бил съм жертва на такива през по-голямата част от живота си. За разлика от теб, докато растях, не бях в „Клуба на готините деца“. Бях хлапето, което такива като теб, наблъскваха и заключваха в училищното шкафче, за да има на какво да се посмеят. Не го отричай – познавам твоя вид. Може да смяташ, че имам проблеми, и вероятно си прав – но може би трябва да се погледнеш в огледалото, преди да ме съдиш. Помниш ли всички онези пъти, когато си искал мнението ми, а след това си ми крещял, за дето съм го изразил? Вече знаеш защо винаги мълча.

Ами онези случаи, в които си ми посочвал как винаги поемам вината? Да, правя го, но не защото смятам, че съм виновен, а защото вече просто не ми се занимава с теб. Знам, че никога няма да ме уволниш. Имаш нужда от мен. Знаеш, че никога не би могъл да вършиш моята работа със същото качество. Знам колко струвам, въпреки коментарите за това, колко слаба е работата ми, които изричаш пред клиентите, когато им представяш нов продукт. Откъде знам ли? Защото и клиентите знаят и се свързват с мен, за да им разтълкувам данните в презентацията. Всички знаят – освен теб. Това е още една причина да те съжалявам. Гледам те и се питам „Защо?“ не те ненавиждам, презирам или боя от теб. Жал ми е за теб.

И все пак има случаи, в които наистина ти пука. Помня деня, в който влязох в офиса ти и заплаших да напусна още на мига, защото беше прекрачил всякакви граници и нападките ти бяха станали твърде лични... веднага се извини и призна, че си прекалил. Истината е, че можеш да бъдеш добър човек, но по някаква причина избираш да не си. Разбирам, че в този свят трябва да си „акула“, за да оцелееш, и че ръководството ни обича да те настройва срещу хората ти. Но ти си този, който избира да се поддава."

Брус Касаноф, биографичен писател и професионален коуч, за LinkedIn.com