Дванадесет години след публикуването на първия списък със стратегически важни за икономическото развитие на Европейския съюз суровини Европейската комисия представи през март т.нар. Закон за критичните суровини. Неговата основна цел е да защити веригата на доставки на европейската индустрия от прекомерна зависимост от трети страни и да подсигури развитието ѝ в контекста на прехода към въглероден неутралитет. Законът предлага никелът и медта да бъдат добавени към списъка от минерали, класифицирани като суровини от основно значение за ЕС. Това може да разчисти пътя към ускорено издаване на разрешителни и финансиране на нови проекти за добив. В същото време законът затвърждава ролята на основните регионални производители като фактор за икономическото и промишленото развитие на блока и свързаните с енергийния преход сектори.

По отношение на медта България намира място сред най-големите производители в Европа. Страната разполага и с допълнителен неразработен потенциал за добив.

В основната на съвременната миннодобивна индустрия в България стои находището „Елаците“, един от най-големите открити рудници в страната и основен производител на медно-златен концентрат; рудникът „Челопеч“, където се добива медно-златна руда при доказани запаси в размер на 1,6 млн. тройунции злато и 336 млн. фунта мед; находището „Асарел“. Важен елемент от местната верига на стойност при медта е и работата на „Аурубис България“, част от германската „Аурубис“, която се доказа като основен източник на рафиниране на мед в Югоизточна Европа, включително на вторични суровини и медни концентрати.

Отвъд медта България може да се похвали с богати находища на олово и цинк – метали, които играят съществена роля при разпространението и съхранението на електроенергия. Основните миннодобивни обекти на оловно-цинкови руди се намират в Родопския руден басейн, като сред тях изпъкват именната на „Ерма река“, „Петровица“, „Гюдюрска“ и „Върба-Батанци“.

Страната ни разполага с по-широк потенциал за добив, който обхваща и изкопаемите горива, чието бъдеще изглежда все по-несигурно на фона на европейските екологични разпоредби и глобалния ангажимент за ограничаване на нагряването на планетата.

Може би най-важният обект в контекста на фосилните горива е „Мини Марица-изток“. Според ранните геоложки проучвания е установено, че запасите от въглища в Източномаришкия басейн възлизат на повече от 2,9 млрд. тона. От началото на експлоатацията на обекта до началото на 2022 г. са добити 1,258 млн. тона въглища. Последните проучвания показват, че икономически ефективните въглищни запаси достигат 741 850 000 тона, количество, достатъчно да задоволи енергийните нужди на България до края на концесията на находището – 2040 г.

През последните години все по-често се говори и за местен добив на природен газ – енергоизточник, разглеждан от редица страни в ЕС като „мостово“ гориво в процеса на енергийния преход в региона. През 2013 г. на базата на проучване на Direct Petroleum американската Администрация за енергийна информация оценява ресурсите на газ на територията на България на 481 млрд. куб. м. През последната година се наблюдава известно развитие в тази посока, най-вече по отношение на предложението за участие на България като трети партньор в консорциума, който ще търси петрол и газ в „Блок 1-21 Хан Аспарух“ в изключителната икономическа зона на страната в Черно море. Предвиденият ангажимент на България е до 35% дял в консорциума, в който влизат TOTAL и OMV.

За стимулирането на по-нататъшното развитие на миннодобивната индустрия България стартира в края на миналата година и работата по създаването на инвестиционна карта. Нейната идея е България да спре да бъде донор на суровини за развитите икономики и да привлече инвеститори, използващи тези ресурси. Това може да стане чрез развитие на индустриални зони в близост до големите находища и достатъчно атрактивни условия за инвестиции в тях.

Какъвто и да е курсът на европейската икономика по отношение на енергийния преход и ограничаването на глобалното затопляне, добивната индустрия ще продължи да играе важна роля в състава на Брутния вътрешен продукт на фона на множеството сектори, които снабдява със суровини. Икономическият принос на тази индустрия възлиза на 5% от БВП на България. Секторът може да се похвали с 2,5 пъти по-висока производителност на труда спрямо средната за индустриалния сектор, както и с 47 хил. лв. добавена стойност на един зает.

Пренасочването на по-широката промишленост към щадящи климата решения неминуемо ще повлияе върху работата на добивните предприятия и ще доведе до цялостна трансформация на бранша, в която България трябва да се стреми да не изостава, за да запази своята конкурентоспособност и работните си места. Добивната индустрия е един от малкото сектори, които са достатъчно гъвкави, за да се адаптират бързо и успешно към глобалната тенденция на декарбонизация и преход към зелени технологии.