Очаквано, посещението на Зеленски в България послужи като лакмус за това кой кой е в българската политика. Би ми се искало да кажа, че маските паднаха, но ще излъжа, ако твърдя, че публичните реакции предизвикаха у мен някаква изненада. Ако не друго, постоянството, арогантността, както и липсата на каквото и да е притеснение при разпространяването на послания, сякаш директно произведени от руската пропагандна машина от най-високо държавно до ниво трол в социалните мрежи, показват, че липсва каквото и да е усещане, че подобно поведение може да бъде санкционирано у нас. Доста тъжно заключение, като се има предвид, че тук става въпрос не само за битка за общественото мнение, а за целенасочено усилие, което бави, подкопава и препъва на всяка крачка възможността да се изгради истински капацитет на системата за отбрана, който да отговаря на адекватните предизвикателства пред българската национална сигурност.

Досега в България отсъстваше смелият и откровен разказ пред избирателите защо България трябва да бъде „от светлата страна на историята“. Беше демонстрирано „приемливо“ поведение, стъпило здраво върху „хитростта“ на Бай Ганьо, зловреден, но някак симпатичен по нашите ширини образ.

И точно тук се крие истинският смисъл на посещението на украинския президент в България. Зеленски за първи път донесе реалността при българските политици. Изправени пред човека, който се бори за държавата си, те трябваше да намерят сили да кажат – ние ви подкрепяме.

Зеленски успя да направи това, което българските политици не можаха. Зеленски ясно каза – ние се борим за живота и свободата си! И това е достатъчно за всеки, които истински разбира какво е да си част от демократичния свят, за всеки, който цени свободата и вярва, че за нея си струва да се води битка. Посещението на Зеленски се оказа нещо различно от поведението, пред което се изправяха рупорите на руското влияние у нас.

Зеленски е свикнал да провокира. Водейки война, той умело притиска, засрамва, изнудва, измолва всичко, което би могъл, защото залогът е ни повече, ни по-малко от въпрос на бъдеще, на живот и смърт. Именно като такава провокация приемам и неговото посещение в България – опит да се извади страната от пасивността, с която действаше през последната година, да се дадат аргументи, с които да се воюва за сърцата и умовете на българските граждани, както и да се вкара България в общия разговор за следвоенната архитектура на сигурността в Европа и за собствените си военни способности. Разговор, който закъснява, но след неговото посещение започна у нас.

Подобна провокация Зеленски отправи и към държавите – членки на НАТО, преди срещата на върха във Вилнюс. Крайният му натиск в посока получаване на крайна дата за членство на страната му в Алианса при ясното съзнание, че подобно развитие е невъзможно, имаше своята цел и той я постигна. Украйна получи гаранции за сигурност спрямо бъдеща агресия на Руската федерация и не само.

Срещата на НАТО във Вилнюс

Компромисът през 2008 г. по време на срещата на НАТО в Букурещ, който предложи членство в Алианса на Грузия и Украйна без ясна пътна карта или крайна дата, беше възможно най-лошото решение. Той едновременно даде стимул и отвори пространство за действие от страна на Руската федерация. Последствията бяха войната в Грузия през 2008 г., анексията на Крим и инициирането на военни действия в Донецк и Луганск (Източна Украйна). Безспорно днес тази грешка е осъзната и срещата във Вилнюс препотвърди ангажимента на НАТО към бъдещото членство на Украйна. Това обаче не означава, че процесът е лесен, както и безпроблемен. Трудностите обаче идват не от разделението по темата в рамките на Алианса, както твърди руската пропаганда, а от въпроси, свързани както с интеграцията на Украйна в системата за сигурност на НАТО, така и с посрещането на редица критерии, свързани с демократизацията на страната. Въпреки че през изминалата година украинската армия безспорно се превърна в една от най-боеспособните в Европа и като такава ще е силен съюзник в изграждането на бъдещата архитектура по сигурността, процесът не е автоматичен и разрешен с магическа пръчка. Той не може и не трябва да бъде лишен от всички съображения, свързани с оперативната съвместимост и интеграцията на украинската армия в структурите на НАТО. Точно по тези причини, а и за да не даде на Путин извинение да продължи войната до безкрай, конкретна дата за членство изобщо не беше част от дневния ред на срещата в литовската столица.

Отразявайки подобно разбиране, срещата във Вилнюс направи няколко важни напредъка. Още веднъж – НАТО ясно препотвърди своя ангажимент за бъдещото членство на Украйна, когато страната изпълни критериите за това. За да се улесни този процес, съюзниците взеха решение да създадат съвет НАТО – Украйна, както и да премахнат изискването за изпълнение на План за членство. Изпълнението на подобни планове, които включват редица сложни икономически, политически и реформи в сигурността, бе изисквано във всички предишни вълни на разширяване. Отпадането на това изискване може значително да канализира и съкрати процеса. Допълнително в тази посока бе решено „всеобхватният пакет за помощ на Украйна“, приет през 2016 г., да бъде трансформиран в нова многогодишна програма за преход на въоръжените сили на Украйна към стандартите и въоръжението на НАТО.

Бяха разширени ангажиментите за изпращане на военна техника – касетъчни бомби, ракети с далечен обхват на действие, танкове и други превозни средства, амуниции. Всичко това на фона на нови гаранции за продължаване на подкрепата за битката за свободата на Украйна „дотогава, докогато е нужно“, получени чрез съвместна декларация на държавите в Г7 – САЩ, Канада, Великобритания, Япония, Италия, Франция и Германия.

Важно е също да напомним, че съществува разбирането за това, че през целия този процес Украйна плаща тежка цена за възпирането на руската инвазия, която не може да бъде компенсирана единствено с изпращането на въоръжение. Залогът на отношенията Украйна – НАТО не е толкова датата за членство, а поемането на ясни гаранции за сигурността на страната, които да направят невъзможна бъдеща нова агресия от страна на Руската федерация. В този смисъл членството е крайната цел, но не е единствената, особено ако изпълнението на критериите отнеме повече време – дългосрочната военна помощ, както и механизъм за намеса в случай на нова инвазия, частично членство в НАТО само на територията, която е под украинско управление (колкото и смело да изглежда това) са възможните междинни стъпки.

Бъдещи стъпки

Създаването на специфичен механизъм, който да не бъде блокиран от правото на вето на Русия в Съвета за сигурност на ОНН е необходимост, която да замени нарушения вече Меморандум от Будапеща (1994). В този смисъл разговорът за Украйна минава през комплексен отговор на три въпроса – гаранции за сигурността на Украйна, следвоенното ѝ възстановяване и приемането на страната в ЕС. Ако по първия въпрос има значителна яснота, другите два са изправени пред сериозни предизвикателства, които трябва да бъдат изяснени изключително бързо.

След срещата във Вилнюс обаче е ясно едно: членството на Украйна в НАТО е без алтернатива. Въпреки че все още се обсъждат и други модели за поемане на такива гаранции – неутралитет на Украйна (неадекватна и вече провалила се концепция) или гаранции за технологичното превъзходство на украинските въоръжени сили (по модела на Израел) – скъпа и неподходяща за икономиката на Украйна опция, въпросът вече не е дали, а как.

Разговорът за Украйна обаче е и разговор за адресиране на няколко основни предизвикателства пред НАТО като организация. Основното, от които е как съюзът да отиде отвъд просто сдържането на Русия. В този смисъл бяха взети няколко важни решения: засилване на предното присъствие на съюза – 8 бойни групи са вече дислоцирани (една от които в Румъния, с идеята да се създаде капацитет за тяхното разширяване до бригада, ако е необходимо); Канада реши да удвои присъствието си в Латвия, а Германия да изпрати бригада от 4000 човека в Литва. Започва и процес на засилване на военновъздушния отбранителен капацитет по източния фланг на НАТО, включително ротация на модерни отбранителни системи и повишаване на тяхната бойна готовност. Това са само част от решенията в тази посока. Постигането на компромис по приемане на Швеция в Алианса също в значителна степен ще повиши ролята на НАТО и неговия оперативен капацитет в Арктическия океан и Балтийско море, както и решението от Мадрид да се повиши съставът и да се промени времето за реакция на съюзническите сили за бързо реагиране (Allied Reaction Force) показват ясно разбиране за необходимостта да се намерят работещи решения, свързани със следвоенната архитектура на сигурността.

Остава отворен въпросът как България може да се възползва максимално от тези процеси, за да създаде система за сигурност, адекватна на реалността, в която участваме.