Тилда Суинтън е една от най-добрите актриси на своето поколение, тя е жената, която може да изиграе всичко. Споделя, че най-голяма  амбиция е да има къща край морето и две кучета. Животът ѝ обаче се стича така, че независимо дали играе на сцената или в живота – погледите на публиката са вперени в нея. Затова не е изненада, че тазгодишното издание на фестивала Берлинале ще я награди през февруари с почетната „Златна мечка“ за цялостен принос в киното. „Тилда е един от нашите съвременни филмови идоли“, казва директорът на Берлинале Триша Тътъл. Дали актрисата е поласкана? Разбира се. Кариерата ѝ стартира именно на този международен фестивал, който и до днес е един от важните европейски форуми за кино.

В края на 2024-та българската публика гледа Тилда Суинтън в „Съседната стая“ на Педро Алмодовар – филм, който грабна „Златен лъв“ на миналогодишния фестивал във Венеция. Това е втората съвместна колаборация на актрисата с испанския режисьор. Първата е в пика на пандемията. Тогава двамата снимат „Човешкият глас“ в Мадрид, а по-късно през същата година Суинтън получава „Златен лъв“ във Венеция за цялостно си творчество, докато представя лентата. Тя е късометражна, монологична и театрална, базирана на пиеса на Жан Кокто.

„Съседната стая“ обаче е съвсем друго преживяване, много по-мащабно, макар и също толкова монологично. Историята е за жена, която решава да сложи край на живота си заради заболяване и моли своя приятелка да ѝ помогне. Тежката тема е представена просветляващо, изненадващо и с чувство за хумор по начин, който преобръща всички първоначални сюжетни представи. В тази задача Тилда Суинтън застава рамо до рамо с друга голяма актриса – Джулиан Мур. Спойката им е чудесна, такъв е и резултатът.

Още от началото на кариерата си в края на 80-те, та чак до днес, Тилда подбира ролите си на принципа: предизвикателство с предчувствие за задоволство. Тя няма проблем с ролите – малки, главни или поддържащи. Може да се появи за пет минути, както прави в разкошния „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън, или да е в центъра на историята. Може да изиграе мъжка роля, както е правила неведнъж. Нищо не я притеснява, стига материалът да ѝ допада.

Преди да се потопи в изкуството и да стане муза на популярния през 80-те режисьор Дерек Джарман, който е известен с експерименталното си кино, актрисата учи социални и политически науки в „Кеймбридж“, а впоследствие се дипломира с английска филология. Познанството ѝ с режисьора е повратно в нейния живот и води до първата ѝ голяма роля във филма „Караваджо“ от 1986 г. Лентата печели „Сребърна мечка“ и именно с нея Тилда за първи път стъпва на фестивала Берлинаре. Следват още няколко режисирани от Джарман филми, в които Суинтън изиграва главните роли, включително „Военен реквием“ от 1989 г., в който можем да видим в последната му роля в киното сър Лорън Оливие. Филмът, който обаче поставя Тилда на картата на киното и ѝ носи наградата за най-добра актриса на фестивала във Венеция през 1991 г., е „Едуард II“. За осем години Дерек и Тилда снимат общо девет филма – тя открива призванието си, отказва се от политическите науки и се потапя в актьорската игра.

Женски и мъжки образи

Първата силно интригуваща роля на Тилда е във филма „Орландо“ – адаптация на режисьорката Сали Портър по поетичния роман на Вирджиния Улф. Сиунтън играе Орландо – младеж, който по заповед на Елизабет I не остарява, докато след време не се събужда като жена. После нито времето, нито пространството могат да спрат история, която се разгръща цели 400 години и в която любовта сменя лицата си, както и самата Суинтън. Тя е разкошно аморфна в тази роля и влиза великолепно и в двата образа. Киносветът забелязва таланта ѝ, а филмът получава номинация за „Оскар“. В интервю за The Stranger в далечната 1993 г. Тилда отбелязва: „Прочетох „Орландо“ на Вирджиния Улф, когато бях на петнайсет години, и мисля, че това, което ме накара да се замисля, че ще стане хубав филм, беше не само големият ѝ размах, исторически и географски, но и начинът, по който съзнанието, търсенето на идентичност е разиграна в романа. Мисля, че петнайсет е подходящ момент за четене на тази книга, защото, разбира се, на тази възраст човек си задава въпроси от този характер“.

Няколко години преди да снима „Орландо“, Суинтън прави моноспектакъл, наречен Man to Man. Историята разказва за жена, която приема самоличността на починалия си съпруг. През 1992 г. спектакълът се превръща във филм, в който тя, разбира се, изиграва главната роля.

В интервюта Суинтън коментира своята небинарност като особена чувствителност и нежелание да бъде поставена в полова рамка. „Случи се така, че бях queer като дете – не по отношение на сексуалния си живот, просто странна.“ Това обаче по никакъв начин не ѝ пречи четири години след „Орландо“ да роди децата си – близнаците Онър и Ксавиер, заедно с дългогодишния си партньор, шотландския художник и драматург Джон Бърн. Както и впоследствие да заживее със Сандро Коп – германско-новозеландски художник, който е с 18 години по-млад от нея.

Вярна на принципа си, че е различна, без това да е поза или търсен ефект, Суинтън умело жонглира с половете. Тя е мъжки и женски персонаж в Suspiria на Лука Гуаданино, тя е алтер егото на Дейвид Боуи във фотосесия, тя е възрастната дама в „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън и е октопод в последния сезон на The Boys.

През 2022 г. се появява облечена като Дейвид Боуи на премиерата на филма The Eternal Daughter в иконичния му син костюм от 1972 г. от клипа на Life on Mars. „Той просто приличаше на мен и изглеждаше като човек от същата планета като мен.“ Боуи е неин идол. Суинтън се появява в два от музикалните му видеоклипа, като в The Stars (Are Out Tonight), видео, режисирано от Флория Сигизмонди, двамата играят двойка, която си разменя ролите.

На червения килим

Тилда има зад гърба си дълъг списък със запомнящи се роли. Тя е рок звезда в „Голямото плискане“ на Гуаданино, който адаптира френската класика „Басейнът“. Джим Джармуш я снима като прелъстителен вампир в „Само любовниците остават живи“. Джоана Хог я избира за ролята на майката в автофикцията „Сувенирът“, в която Суинтън играе рамо до рамо с дъщеря си Онър, на която е поверена главната роля. Широката публика, разбира се, я помни от „Майкъл Клейтън“ на Тони Гилрой, за който през 2008-а получава BAFTA и „Оскар“ за най-добра поддържаща актриса. Децата винаги ще я свързват с Бялата вещица от блокбастъра „Хрониките на Нарния“. А феновете на няма как да си представят вселената на Marvel без нея в ролята на Древния – от „Доктор Стрейндж“ до всеки филм, който все още не е излязъл и биха искали да видят.

В бурната си кариера, в която от един момент нататък Тилда влиза в истински водовъртеж от роли, последвани от успехи, тя работи с режисьори като Уес Андерсън, Лука Гуаданино, Дейвид Финчър, братята Коен, Джим Джармуш, Гийермо дел Торо, а сега и с Педро Алмодовар и всеки един от тях е единодушен, че винаги когато снимаш Тилда Суинтън, знаеш, че искаш да работиш с нея отново.

„Амбицията ми винаги е била да имам къща на брега на морето и няколко кучета.“ Днес актрисата продължава да живее в Шотландия в своето 115-годишно имение в градчето Неърн заедно със своя партньор си и с двете си кучета. Не обича да дава интервюта и го прави рядко. Казва, че предпочита да разговаря с журналисти, отколкото да говори с тях. „Странно е как хората приемат, че имаш да кажеш нещо дълбоко само защото си участвал в няколко филма. Нямам какво да кажа. Нищо не знам. Това, което знам, е, че не искам дори да се преструвам, че знам нещо.“

Сандро Коп и Тилда Суинтън на галавечерята за набиране на средства на BFI LUMINOUS в The Roundhouse в Лондон, Великобритания, 1 октомври 2024 г.