Последната ви книга „За неизбежната случайност“ предизвика голям и искрен интерес. Кой нерв жегна в читателя у нас?

Може би причината е, че някои текстове са снимки, но други са огледало. Знам ли… Не мога да ви кажа точно, защото никога не си поставям предварително цел да жегна нечий нерв, когато пиша. Нямам някаква „стратегия за аудиторията“, дори сега, като го казвам, ми става смешно. Аз просто имам разни неща в главата си и търся своя начин да ги накарам да излязат оттам. Понякога имам нещо за казване и го казвам. Сега се радвам, че хората откликват, че имам толкова много читатели. Това ме прави щастлив. Още повече че книгата не беше лесна, завърших я далеч от България. Излезе, докато не бях тук. Текстовете вътре са много разнолики и прекарах много време в търсене на средство, с което да ги обединя. Ако съм направил нещо интересно и вълнуващо, значи съм си свършил работата.

Кога светът стана черно-бял? Какво е вашето обяснение за множеството червени линии, които се появиха сред хората, за радикализацията по всеки значим и незначителен въпрос?

Нямам нищо против хората да спорят и да не са съгласни, това е здравословно и би трябвало да присъства в една демократична среда по условие. Проблемът ми е със самото озъбване на времето. Разговорът става все по-разпенявен и някак неусетно започна да включва морални присъди – опонентът задължително става някакъв подлец, нищожество, само защото не е съгласен. Какво е това? Забелязахме ли го, докато се случваше, забелязваме ли го сега, когато е свършен факт? Обърнете внимание – казваш позицията си в публичното пространство и веднага се започва с „продажник, агент, предател“. Ти не мислиш като мен, значи си национален предател. Несъгласният с теб е вече лош човек по дефиниция. Опасно е това.

В интервю посочвате, че най-голямата победа на пропагандата е, че успява да представи невежеството за бунт. Къде сбъркахме концепцията за бунтарството?

Има много лесен начин да се провери кое е бунт и кое – тъпотия. Вижте каузите. Едно е да се бориш за национално освобождение, когато държавата ти я няма на картата. Или да се бориш за граждански права, да се бориш за онеправданите… И е съвсем друго, съгласете се, да се бориш за „гледната точка“, че ни пръскат с кемтрейлс и че хора не са стъпвали на Луната. Това е невежество, няма друга дума. Впрочем на Луната са стъпвали 12 души. Има общо 6 успешни мисии, не е само първата. 

А тази за патриотизма?

Отново – има много лесен начин да се отличи същинският от мнимия патриотизъм. Автентичното патриотично чувство не разделя хората, не ги скарва, а ги събира – независимо от тяхната степен на образованост, от социалното им положение. Каквито ще да сме, всички можем да се съгласим по една точка – любовта си към родината. Това е то. А в момента е друго – войнстващ, плакатен патриотизъм. Приравнен винаги, неизменно до консерватизъм (защо?), до някакво фалшиво сиромахомилство. Плакатният патриотизъм не обединява, а дели хората в държавата на „народ“ (истинските българи) и някакви други, чужди, родоостъпници (мнимите българи). Това също е много опасно. Цялото това противопоставяне: „Ние пием ракия и сме истински, а вие пиете уиски и сте западни агенти“, е страшна тъпотия. Човек може да пие и уиски, и ракия, може да обича и българския фолклор, и джаза. Няма „или-или“. Който ви казва, че има, просто лъже. А защо го прави? Ами защото му изнася да лъже.

Есето ви „Българско селфи“ стана много популярно с прочита на Захари Бахаров. „Не съм точно щастлив, а искам да бъда. И май в това е цялата работа“, е вашият финал. Как се променя национален манталитет, защото исторически сме го виждали?

Не зная как се променя. Знам какво би било хубаво да се случи – да преодолеем токсичната привързаност към страданието си, сякаш то е, което ни легитимира пред света. Ние сме повече от страданието си, от историческите си несгоди, повече сме от „жребия“ си.

В едни от най-трудните времена в историята се раждат едни от най-големите шедьоври в литературата. Кои са двигателите на вдъхновение днес?

Преживявали сме далеч по-трудни времена в историята си, с това също не бива да се спекулира. А на вдъхновението това му е хубавото, че нямаш отговор как и защо идва. За съжаление, нямаш отговор и кога идва.

Кои са авторите, които са ви повлияли най-много?

Толстой, Одън, Бродски, Т. С. Елиът… Сенека… Георги Рупчев, Константин Павлов, Иван Методиев, Иван Радоев… Ботев, Захари Стоянов, Алеко. Много са. Да не говорим, че голяма част от авторите/артистите, които са ми повлияли, изобщо не са писатели – Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Ленън, Пол Саймън, Боб Дилън, Синатра, Ейми Уайнхаус, Джанис Джоплин, Сара Вон, Едуард Хопър, Егон Шиле, Тарантино и Скорсезе, братя Коен…

Коя е следващата история, която ще ни разкажете?

Може би се случва в момента без моето знание, може би ме чака да я напиша. Аз също я чакам. Водим позиционна борба в момента, опознаваме се. И ще бъда много развълнуван, когато се разкрие.

Иван Ланджев е поет, сценарист и публицист. Носител е на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на наградите „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Сценарист е на някои от най-популярните български сериали. Участвал е в редица международни поетически фестивали, четения и научни форуми в страната и чужбина. Стиховете му са превеждани и публикувани на много езици. Последната му книга „За неизбежната случайност“ („Жанет 45“, 2023) включва есета, публицистика, проза, хумор и е публикувана под редакцията на Георги Господинов. Ланджев е и Executive Creative Director на The Huts Group. Завършва образованието си в СУ „Св. Климент Охридски“, има докторска степен по руска литература. Фулбрайт стипендиант е, специализирал е в Чикагския университет.