Г-н Мудов, разбираем ли е актът на съвременното изкуство за българската публика или той остава територия за тесен кръг „посветени“? Защо?

Не бих сложил цялото българско съвременно изкуство под общ знаменател, нито публиката. Добрите работи почти винаги са разбираеми. От друга страна когато не разбираш нещо, питаш. Ние не питаме, ако не го разбираме, значи е тъпо.

Кой е по-големият длъжник у нас - артистите на обществото или обратното? Въобще приемате ли, че някой е длъжник другиму?

Не обичам да се оплаквам.

Какво липсва най-много на артистичната сцена у нас – публика, средства, друго?

Институции, лоби, колекционери, колекции, куратори, критика, пространства над 100 м².

Как можем да култивираме необходимост от съвременно изкуство и защо ни е необходима подобна сетивност?

Защото е различен поглед върху случващото се около нас. Не само задава въпроси, но дава идеи. Кара ни да мислим по необичаен начин.

Какъв човек сте Вие, г-н Мудов? Ваш познат Ви описва като спокоен човек, а аз винаги мисля артиста като човек на безпокойството?

Не съм спокоен, но обичам лекотата. Предпочитам да слушам, вместо да говоря.

Може би нашият познат е имал предвид мързелив.

Какво Ви ядосва?

Зависи в какво настроение съм. Приемам ядосването за слабост. Гледам да не се връзвам много. Понякога ми се получава.

А какво ви разсмива най-често?

Остроумието.

Кой е решаващият фактор за творческия избор при вас - как избирате обекта на работата си?

Не ми се налага да избирам. Винаги знам когато съм в добра посока. Когато ми дойде добра идея сърцето ми почва да прескача.

С изложбата „Изследвания върху хистерията“, заедно с кураторката Бояна Джикова се подлагате на психоанализа. Научихте ли нещо за себе си, което ви изненада?

Идеята беше да научим нещо за работите ми, не толкова за мен. Бояна не се подложи на психоанализа. Тя си ходи по принцип и е специалист по темата. Идеята беше нейна. Заподозря, че работите които й предложих за изложбата не са това, което си мисля че са. Не успях да науча нищо. Психоаналитикът се засегна и изчезна, не разбрахме какво стана точно.

Коя е вашата лична травма, която остава във времето?

Наистина ли искате да публикувате личните ми травми в списание Мениджър?

Какво Ви тревожи в света днес?

Преди три години се опитах да пренеса в София модел на просене, който видях в Южна Африка. Просещият е с чувал за боклук и предлага на спрелите по светофарите шофьори да изхвърлят боклука от колите си.

Децата които чистят прозорците на колите, разчитат да те заклещят и да те изнудят, по-възрастните просяци обикновено разчитат на милостиня. Исках да ги заинтересовам с нещо ново, което да работи по-добре и за тях и за шофьорите. Почнах да прося по няколко часа на ден, за да промотирам метода. Работеше, изкарват се добри пари.

Шофьорите обаче ме изненадаха с липсата си на емпатия. Правеха се че не ме забелязват, спираха малко по надалече, за да имат място да ме подминат, ако тръгна към тях. Колкото по-скъпа беше колата, толкова по-малък е шанса да ти дадат пари. Всичко което правеха шофьорите ми беше познато, защото в края на деня оставях чувала и се качвах в колата си. Аз бях един от тях. Това ме тревожи в мен, това ме тревожи и в света.

В галерия ПУНТА представихте бяла надуваема колона, която ту се извисява, ту се спихва (а в анонса имаше препратка към архитектурния елемент като „символ на властта“). Кои са големите конструктивни дефекти и дефицити около и вътре в нас?

Да, бях съблазнен от моята анархистична и деструктивна половина да представя  властта като въздух под налягане. Като е надута колоната крепи конструкцията, като се спихне се разбира, че може и без нея. Ако разгледаме колоната посредством нейната фалическа същност, може да определим надуването като еректиране. Мускулът в човешкото тяло, който отговаря за ерекцията е единственият мускул, който не се контролира от мозъка, а от желанието, а то определено може да доведе до конструктивни дефекти.

Могат ли те да доведат до „рухване“?

Не знам, може би. Аз обичам дефектите.

Трябва ли съвременното изкуство задължително да бъде ангажирано със социални, морални или политически проблеми?

Съвременното изкуство няма такива ангажименти. То може, и доста често е безсмислено, или просто красиво и декоративно.

Жеста или посланието - кое е водещо в работата Ви? Опитвате ли се да „объркате“ зрителя в опита му да прочете вашия концептуален жест или държите на контекста?

Не съм много по посланията. Когато преди 20 години направих фалшиво откриване на Музей на съвременното изкуство (МУСИЗ) в Подуенската гара, чрез жеста запознах широката публика с контекста.

В пърформанса Performing Time, в продължение на 24 часа местя голямата стрелка на стенен часовник, без да знам колко е часа. Това е само жест. С него забавям или забързвам времето, променям го. Не ти е нужен контекст. Можеш да усетиш работата физически. 

Кога разбирате, че провокацията Ви към публиката е успяла?

Никога не си поставям за цел да провокирам. Много хора не обичат да са обезпокоявани, не обичат различното, не искат да са извън зоната си на комфорт. Не се интересувам много от тази публика, но понякога обичам да се закачам с нея.

Известен сте като артист, който прекрачва всякакви граници, включително и законови. Но кога се „спирате“? При какви обстоятелства си налагате ограничения?

Това са част от характеристиките на изкуството. В забранените територии, има много по-голяма вероятност да намериш нещо ново. Не бих казал, че се опитвам да се ограничавам, опитвам се да не се ограничавам.

Защо поставихте пирамида срещу уриниране в градската среда на София в наши дни?

Скулптурата беше вдъхновена от т.нар. empêche-pipi - конструкции по ъглите на сградите, които възпрепятстват уринирането върху тях. За първи път видях empêche-pipi преди две години в Париж. Нямаше много хора около мен и реших да пробвам дали работи. Урината ме оплиска по краката и влезе в обувките ми. Изпаднах във възторг. Този обект комбинира в себе си едновременно забрана и наказание. Обект, който изземва функциите на полицай, който, вместо да санкционира с глоби пикаещите по ъглите, ги наказва и възпира по друг начин. Представих си как ако направя скулптура със подобна форма, тя ще придобие уникални властови характеристики.

Превръщането на този обект в скулптура и поставянето му в публична среда беше интересен процес. Галеристите на Поста бидейки енергични и пунктуални хора, държаха да вземат разрешение от Направление „Архитектура и Градоустройство“ за поставяне на скулптурата на тротоара пред галерията. От там ни казаха, че няма проблеми, но че това ще отнеме около един месец, което значеше, че точно в деня преди откриването щяхме да имаме нужните документи. Е, в денят преди откриването ни казаха, че тези неща не били толкова прости и за да ни дадат разрешение да поставим произведение на изкуството, дори и временно, трябвало да се свика комисия, която да даде становище за художествените качества на работата. Ако било реклама нямало проблеми, но за изкуство, било сложна работа. Какво да се прави, сложихме я без разрешение и я залепихме здраво за тротоара.

Какви са предположенията Ви за този свръх-интерес към вашата скулптурата - защо откраднаха антиписоара Ви?

Обичам динамиката, не страдам като бутнат стара къща и се радвам като видя нова сграда на нейно място, колкото по-грозна толкова по-добре, защото ще я бутнат и нея и ще построят нова. Същото е с изкуството в публична среда. Има някакво очакване, че изкуството трябва да е вечно. Аз не го споделям това очакване.

Да опитах се да направя скулптура, която да се пази сама себе си. Надявах се да оцелее поне месец. Издържа два дена. Няма свръх интерес, пречила е на съседите, те са я изкъртили и изтъркаляли до кофите за боклук, от там общината се е погрижила.

Върху какво работите тези дни и защо предизвиква вниманието Ви?

Бях поканен да направя работа, свързана с границата между България, Гърция и Турция.

Мисля като начало да отидa за гъби от трите страни на границата. Представям си го магическо. Като малък ходех често за гъби с дядо ми.  

Защо продължавате да твърдите, че в София няма музей за съвременно изкуство?

Явно вие знаете нещо повече от мен. Има ли?

Имали ли сте предложения да закупят ваша творба, или поне да бъде изложена там?

Сигурно имате предвид Националната Художествена Галерия. Не, нямам предложения.

Какво можем предстои да видим в One Night Stand?

В One Night Stand винаги е весело. Както знаете изложбите там са винаги само за една вечер. Това ми позволява да не използвам държавни субсидии, което е важно за този проект. Наскоро показахме Аарон Рот. Октомври ще открия изложба на Клод Каон/Claude Cahun) (1894-1954). Една от малкото жени сюрреалисти. Викенти Комитски ще има изложба на есен, но с него няма как да се знае датата, вече я сменихме няколко пъти. Швейцарският художник Сан Келер също е в списъка с предстоящите изложби.

Кои творци от съвременната визуална сцена привличат вниманието ви?

Клод Каон, Викенти Комитски, Аарон Рот, Сан Келер…

Ще има ли истински пазар за съвременно изкуство у нас и кога? 

Не знам кога, но ще има.