Международното изследване PISA ясно показва тревожната картина на българската образователна система. Над половината от 15-годишните са функционално неграмотни, т.е. без умения като аналитично и критическо мислене, правене на логически взаимовръзки, четене с разбиране, осмисляне на събития, аргументиране, решаване на ежедневни казуси. България е сред държавите с най-големи образователни неравенства в света, където постиженията на учениците зависят силно от финансовото състояние на родителите им, от мястото, където живеят, от вида училище, в което учат. Изпреварват ни всички съседни държави, с изключение на Северна Македония. На последно място сме сред страните в Европейския съюз по математика и на предпоследно по четивна грамотност и природни науки. Държави като Сърбия, Румъния, Турция, Казахстан, Монголия и Украйна (неокупираните региони, участвали в PISA 2022) постигат по-добър резултат с по-малък обществен разход за образование.

Освен повод за притеснение PISA е и шанс за промяна. Целта на изследването е държавите да направят изводи от това как са се справили 15-годишните на теста и на базата на това да планират дългосрочни реформи в образователните си системи. Това са направили страните, преживели преди години своя „PISA шок“ – резултатите са дали тласък на истински промени в образованието, които след 5–10 години са се изплатили в по-добре подготвени за живота и пазара на труда млади хора.

Примерът на други държави може да ни даде насока за това какво работи и какво – не, ако искаме да повишим знанията и уменията на българските ученици. На база на опита им се обособяват пет фактора, които в най-голяма степен биха допринесли за качествено образование в България – а с това и до изкачване напред в PISA.

Фактор#1 Ефективно преподаване на адекватно съдържание

Резултатите на учениците най-общо зависят от две неща – ефективното преподаване (което зависи от това кой става учител, как е подготвен и как е подкрепен) и учебното съдържание в учебните програми. България има проблем и с двете.

Образователната ни система няма високи изисквания към уменията, нагласите и мотивацията на хората, които стават учители. Критериите са ниски още на входа на педагогическите факултети, не се завишават нито при завършването на бъдещите учители, нито при кандидатстването им за свободните места в училищата.

Учителите (и директорите) не получават качествена подготовка – както в университетите, така и в продължаващата им квалификация. Обучителните програми и начините на преподаване във висшите училища до голяма степен са остарели и несъобразени с актуалните теории за ученето. Бъдещите учители нямат достатъчно практическа подготовка и не разполагат със стратегии и похвати за управление на класната стая, за ангажиране на всички ученици, за преподаване на деца с различен майчин език и др.

По-голямата част от допълнителните обучения, които би трябвало да надграждат и осъвременяват уменията на педагогическите специалисти, след като вече са в училище, се случват проформа и нямат отражение върху качеството на преподаване на учителите и върху управленските умения на директорите. Българските учители бавно наваксват и по отношение на използването на изкуствения интелект в образованието – средство, което, ако се използва умно, може да улесни значително работата на преподавателите, да разнообрази преподавателските им практики и да им освободи време за по-индивидуален подход към учениците.

Директорите и учителите не получават и адекватна подкрепа по време на работата си. Системата за наставничество не работи ефективно, регионалните управления на образованието нямат капацитет и нормативна възможност да съдействат на училищата за подобряване на работата им. Останалите специалисти, които имат роля в ученето на учениците – психолози, ресурсни учители, помощник-учители, медиатори, социални педагози и работници, са неглижирани откъм условия за работа и не могат да оказват достатъчно подкрепа на учителите.

Педагогическите специалисти нямат и справедливи и обективни стимули за професионално развитие – качеството на тяхната работа не се отразява на развитието им в кариерата, атестацията на работата им не се извършва по обективни стандарти и това демотивира и отказва много учители от професията.

През юли 2024 г. одит на Сметната палата установи, че въпреки предприетите мерки за повишаване на възнагражденията на учителите, системата все още не осигурява нужните педагогически специалисти, необходими за качествено училищно образование. Според данните учителите под 35 години са намалели чувствително за четири години и възрастовата структура на педагогическите специалисти в страната продължава да се влошава. Значителен дял от завършилите студенти по педагогика (около 50%) не се реализират като преподаватели. Анализът на данните показва, че след първата година отпадат почти една пета от всички новопривлечени учители в системата на образованието, а до три години след постъпване на работа са се отказали една трета от учителите. От това не следват никакви последствия за висшите училища, които са ги обучавали.

Затова, ако искаме да подобрим образованието си, е важно да инвестираме в доброто управление на човешкия ресурс в системата. Сред незаобиколимите и крайно закъснели мерки са:

• осъвременяване на учебните програми на висшите училища – особено с фокус върху умения за развиване на ключови компетентности у учениците и социално-емоционални умения на учителите;
• повече и по-ефективна практическа подготовка на бъдещите учители, които да стажуват в разнообразни по вид и контекст училища;
• ефективна система за определяне на нуждите от продължаваща квалификация на ниво училище и учител и съобразяване на предлаганите обучения с нуждите;
• ефективен контрол на качеството на обучителните програми за учители и директори;
• повишаване на уменията и промяна на методите на преподаване на университетските преподаватели;
• стимули за действащи учители, които имат уменията и желанието да станат наставници на новите си колеги.

Друга част от проблема е, че учебните програми са твърде ограничаващи и прескриптивни. Преподаването е творческа професия и ако искаме учителите да подхождат гъвкаво, то е редно да им дадем рамка, в която имат свобода да подбират и организират учебното съдържание по смислен за учениците начин. Това минава през цялостна реформа на учебните програми, а не през преместването на дадени теми от един клас в друг.

Фактор#2 Отлично ранно образование

Качественото образование и грижи в ранна детска възраст са задължителна предпоставка за личностното развитие на децата, за успешното им интегриране в следващите етапи на образованието и за постиженията им в училище. За съжаление, политиките в областта на ранното детско развитие в България бяха оставени на заден план дълги години, ефектите от което са видни от редица изследвания.

В края на 2020 г. доклад на Институт „Отворено общество – София“ посочва, че политиките за ранно детско развитие в България се нуждаят от спешна реформа. Авторите на доклада цитират проучвания, според които на около петгодишна възраст човешкият мозък вече е развит 90%. Върху тази основа се изграждат важни социални, емоционални и когнитивни умения, които по-трудно могат да бъдат променени на следващ етап в живота. Предоставянето на качествени грижи в периода на ранното детство има ясно положително въздействие върху успеваемостта в образованието, на пазара на труда, справянето с бедността и социалното изключване, се казва още в доклада. Цитиран е и Нобеловият лауреат Джеймс Хекман, според когото количествено измеримата възвръщаемост на инвестициите в ранното детско развитие е много по-голяма, отколкото при инвестициите, направени в по-късните етапи от жизнения цикъл (виж графиката).

Фокусът върху наистина важните първи седем години може да се случи чрез:

• единно управление на системата от яслена до предучилищна възраст;
• работещи и ефективни стандарти и система за управление на качеството в яслите и детските градини;
• мерки за повишаване на обхвата на децата в ясли и детски градини, особено за деца от уязвими групи;
• качествени програми за основна и продължаваща квалификация на специалистите, които обучават и полагат грижи за децата в най-ранна възраст;
• актуализиране и осъвременяване на образователната среда и подходите за грижа и обучение в ясли и детски градини;
• намаляване на съотношението брой възрастни към брой деца в яслите и детските градини;
• подкрепа и ресурси за педагогическите и други специалисти, които обучават и полагат грижи за деца с майчин език, различен от българския;
• включване на детските градини и ясли в системата за образователни иновации.

Детските ясли и градини са важно образователно звено, което в момента системата като че ли неглижира. Въвеждането на скрининг-тестове за когнитивно и социоемоционално развитие на децата, както и оценка на училищната готовност, са важен елемент от повишаване на качеството на ранното образование.

Фактор#3 Добро образование за всички деца вместо елитизъм

България е страна, в която това дали едно дете ще получи добро образование зависи от финансовите възможности на родителите му. Образователната ни система стимулира тази несправедливост – с ранна селекция на ученици за така наречени елитни училища, общински или частни. Националното външно оценяване след четвърти и седми клас, което би трябвало да служи за оценка на държавните политики в образованието и съответно да е база за реформи, всъщност погрешно се използва за класиране на ученици. Това оказва натиск върху родителите, които ако могат да си го позволят, инвестират в частни уроци. Отразява се негативно и върху част от учителите, които, като знаят, че учениците им ходят на допълнителни занимания, не чувстват отговорност за собственото си преподаване.

Според проучване на Тръста за социална алтернатива от 2022 г., въпреки че българската Конституция задължава държавата да осигури безплатно образование между 4- и 16-годишна възраст, много деца всъщност нямат достъп до такова. Семействата са принудени сами да покриват много „скрити“ образователни разходи, като тези за учебни помагала, както и изхранването в училище и транспорта до училище и обратно (в случаи, в които детето продължава образованието си в друго населено място след седми клас поради причината например, че там, където живее, няма училище от гимназиалния етап).

Държавите, които са на предни места в PISA, правят точно обратното – гарантират, че всяко дете ще получи качествено образование, независимо от това къде учи. Родителите са спокойни да запишат детето си в най-близкото квартално училище, не чувстват и необходимост да се преместят в по-голямо населено място заради по-добрите образователни възможности там. Държавните институции осигуряват качествено базово образование навсякъде, а профилирането на учениците се случва в повечето случаи след девети клас, след като са овладели ключови умения и когато изборът на профил е по-осъзнат.

Ролята на училището е да обясни на децата защо ученето е важно и да предостави смислено образователно преживяване. Системата на общественото образование съществува именно за това – да компенсира дефицитите на семейната среда, да се грижи децата да придобиват критични умения и нагласи, независимо от изходната им ситуация.

Фактор#4 Образователна система, която изследва и се учи

В държавите, които могат да се похвалят с успешни реформи в образованието, политиките и действията се планират и изпълняват на база на изследвания и внимателно проучване на добри практики и смели експерименти. Като полезен подход в образованието се доказват така наречените „пясъчници“ – училища, които имат свободата да експериментират и иновират, освободени от значителна част от нормативните рамки, но под наблюдение от институциите. Резултатите се изследват и документират и ако се докаже, че практиката може да бъде полезна и за други училища, тя се възпроизвежда в останалата част от системата.

В българското образование вече има немалко директори и учители, които сами или с подкрепа от граждански организации са постигнали резултати в работата с учениците. Опитът и ресурсите на педагогическите специалисти и на експертите от сферата трябва да бъдат използвани максимално, за да може успешните на микрониво практики да се разпространят по-широко в системата.

За съжаление, българските институции нямат нито капацитета, нито практиката да работят на база данни и доказателства. Одитът на Сметната палата от юли м.г. е силно критичен към начина, по който Министерството на образованието и науката управлява системата. Важен фокус е поставен върху липсата на данни и анализи, върху които да стъпят решенията за политики в сферата. Като примери са посочени несъществуващите анализи дори на резултатите от националните външни оценявания и държавните зрелостни изпити.

Освен че не инвестира в развитието на ефективни системи за мониторинг и оценка на политиките си, МОН не използва и наличните данни и ресурси. Резултатите и препоръките от инспекциите на Националния инспекторат по образованието остават на хартия и не се взимат ефективни мерки за подобряване на работата на училищата. Институциите не проявяват интерес и към анализите и препоръките, генерирани от експерти в университети и в гражданския сектор, които в момента попълват дупката от професионално изготвени изследвания в сферата на образованието. Нито пък към световните задълбочени проучвания на управлението на образователните системи и преподаването и ученето.

Ако иска да реформира образователната система, МОН би трябвало да използва достиженията на световната наука с пълна сила. Както и да инвестира в експертен капацитет за теренни проучвания и анализ на данни, върху които да стъпят бъдещите политики.

Фактор#5 Устойчивост на политиките

Истинската и цялостна реформа в образованието изисква много политическа смелост, решително лидерство, дългосрочна визия и упорито отстояване на посоката пред силите на статуквото. В други държави, в които през последните години са проведени истински промени в сектора, като Полша например, се е стигало и до протести. Но държавниците там са поставили бъдещето на учениците пред политическия си имидж и броя гласове на изборите. Извървели са стъпките докрай без значение, че плодовете от усилията им ще се видят след пет-десет години – когато партията, инициирала реформата, може дори вече да не е част от политическия пейзаж.

В България фразата „образованието е приоритет“ е просто предизборно клише. Публичните инвестиции в образование остават под средното за ЕС. Не сме видели дългосрочна и надпартийна визия за развитието на този най-ключов за бъдещето ни сектор. През 2009 г. делът на 15-годишните под критичния праг на функционална грамотност у нас е бил 41%. Вместо да предприеме мерки да поправи това, България е сменила министъра си на образованието 19 пъти от 2009 до днес. Всеки от дванайсетимата министри, управлявали в този период, е интерпретирал големите задачи пред системата по свой личен начин. Някои от тях са имали екзотични възгледи, някои са нямали възгледи, защото са били случайни за системата хора с експертност в други области. Въпреки недоволството на много родители, учители, работодатели и граждани партиите неглижират темата за образованието и редовно се заиграват с популистки тези. В резултат делът на функционално неграмотните ученици у нас достигна 54% през 2022 г.

Една истинска реформа в образованието няма как да се случи без отговорни политици и ясна цел, която няколко правителства подред да преследват. Политическите (а вече и културните) войни трябва да спрат поне на полето на образованието. В топ 5 на PISA няма да се озовем лесно и безболезнено. Но това има шанс да бъде обединяваща политиците и обществото ни цел, която ще направи бъдещето не само на учениците, но и на цялата ни държава по-добро.

Фондация „Заедно в час“ от 15 години работи за каузата качествено образование за всяко дете в България. Организацията обучава и подкрепя директори и учители в цялата страна да прилагат успешни управленски подходи и съвременни преподавателски практики.