Без боклуци в офиса, моля!

Тази история започна, когато бях на осем години и баща ми, който бе предприемач, ми каза, че през целия си живот е правил всичко възможно да не работи с боклуци. И е плащал дори и най-висока цена, това да не му се случи.

Вървейки напред в кариерата си съм помнил думите на баща ми. Когато бях млад асистент в университета редовно провеждахме срещи, на които се опитвахме да решим кого да назначим.

Имаше един кандидат, който бе с високи постижения, но се ползваше с лоша слава. Член на моя департамент, мисля, че името му бе Боб Карлсън, каза:

„Не ме интересува, дори да е спечелил Нобелова награда, не го искам при нас. Той може да ни унищожи.”

Този случай и думите на баща ми се загнездиха в съзнанието ми и всеки път, когато трябваше да работя с нови компании, сегаш чувах предупреждението: Без боклуци!

Почти бях забравил за всичко това, когато ми се обади една жена на име Джулия Кирби и ми каза: „Имате ли идея, за една кратко есе за „Харвард бизнес ревю”.

Написах за правилото „Без боклуци”. Редактирах текста девет пъти. За мое учудване списанието го публикува.

В него казвах три неща: Първо, трябва да избягвате назначаването на боклуци, когато можете.

Второ, още по-важно, не трябва да позволявате на хората да го правят.

И накрая има аргументи, че може би трябва да имате поне един кофти човек в организацията. Тогава всички други разбират как не трябва да се държат.

Много впечатляваща бе реакцията, която породи статията. Получих триста или четиристотин писма по електронната поща от хора от целия свят, и отговорих на почти всички, защото бяха много прочувствени.

Хората ме питаха: „Какво да правим?”. И в действителност, мисля, че има три типа стратегии, които мога да препоръчам.

Първата е: ако има начин да спечелите политическа власт, може да решите да промените правилата.

Второто нещо, което им казвах бе: винаги можете да напуснете и да си намерите друга работа. Ако пък сте мениджъри, можете да използвате правилото като критерий при уволняване.

Третото е нещо, за което мисля, че не се говори достатъчно в мениджърските книги. Обикновено посланието е свързано със страст, грижа и всеотдайност. Като твърдението на Джим Колинс: „Вие сте в автобуса или не сте в него”. Непрекъснато се говори за това, че колкото по вие е грижа, толкова по-добре ще бъдат нещата.

Моят аргумент е, че в действителност, много често в живота, има времена, когато трябва да не ви е толкова грижа. Тогава да бъдете индиферентни е изключително важно. Това е нещо, на което не учим достатъчно хората.

И така, ако сте в ситуация, в която нищо не можете да направите, за да я промените, може просто да я игнорирате.

И да действате така, както е най-добре за вас – да се скриете за малко от шефа си.

Това да не ви пука е нещо, на което смятам, че трябва да учим хората, ако искаме нещата да вървят към по-добре.

Трудно е да се постигне. Но една от целите ми като възрастен е да стана все по-добър и по-добър в установяването на това което не се отнася до мен. И да не му обръщам внимание.

Робърт Сътън, професор по управленски науки в университета „Станфорд”

Това е една от историите в книгата 14 урока за конфриктите, издание на Harvard и „Мениджър”.