Грешките, които ни лишават от самочувствие

Противно на общоприетата представа, увереността не е демонстрация на надценяване. А преди всичко надежда за позитивен развой. Това не е личностна характеристика, а оценка на определена ситуация и съпътстващата я мотивация.

Ако сме уверени, ние сме и мотивирани, готови да влагаме време, сили и ресурси по пътя към целта. Сама по себе си, увереността не гарантира успех. Но ако я няма, човек или не се захваща да го постигне, или прекалено рано се предава.

Има много капани, в които увереността може да потъне, но най-често се изпречват точно тези:

Пораженчество. Който вярва, че не може, той и не може. Много таланливи служители „прегарят”  твърде рано, споделя  Шерил Сандбърг, главен оперативен директор на Facebook: решават, че няма да ги огрее повишение или пък че всеотдайната работа е несъвместима с майчинството. И започват да се държат като пред уволнение. Едно е реалистично да преценяваш ситуацията, а съвсем друго – да обявиш поражение, без да си влязъл в играта, коментира тя.

Твърде далечни или прекалено амбициозни цели. Ръководителите често обичат да се хвалят колко сериозни, направо велики цели поставят пред своя екип. Но когато целите са труднодостижими, увереността се отдръпва в ъгъла. Разривът между далечното прекрасно бъдеще и настоящето угнетява и демотивира. Увереността се подхранва с малки, но чести победи, с малки, но видими стъпки към целта. И всяка такава крачка трябва да е обозначена като цел.

Мудният триумф. Бедните отслабващи! Щом свалят няколко килограма, тези страдалци отбелязват успеха с шоколадова торта. Наддават и се утешават с шоколадова торта. Дисциплината, равномерното, последователно движение напред винаги са много по-полезни.

Навикът всичко да се върши самостоятелно. Маниерът всичко да се прави, без да се обърнеш за помощ (а също и да я отказваш на друг), също е вреден. Така се създава неравенство между силите в екипа, което бързо се превръща в огнище на конфликти. Увереността расте, когато се създаде обща атмосфера, в която за всеки е по-лесно да успее. Когато даваш, започваш да се чувстваш щастлив, да се уважаваш повече.  И със сигурност, ще можеш да разчиташ на подкрепа.

Прехвърлянето на вина. Истински уверен е само този, който поема отговорност. Дори и в тежки моменти, винаги имаме алтернатива за реакция и действия. Може да униваме до безкрайност, но ако се концентрираме върху неуспехите, едва ли нашата увереност в бъдещето ще укрепне. А когато в една фирма вината започне да се прехвърля от болната на здравата глава, всички се лишават от увереност. А тя е локомотивът, който тегли компанията напред.

Прибързаната самозащита. Едно е да изслушаш забележка и, ако трябва, да възразиш, съвсем друго – да отричаш обвинения, още преди да са изговорени докрай. Допуснал си грешка – помоли за прошка. Не се извинявай, че така си устроен. Гордей се със себе си, със своето минало и настояще, опри се на силните си страни.

Неумението да се предвиждат проблеми. Увереността в себе си не бива да къса връзката с реалността. Правилно дозирана и обоснована, тя няма нищо общо със слепия оптимизъм и мантрата „Всичко ще е наред!”. Увереността идва от ясното осъзнаване на неизбежността, че са възможни грешки, проблеми, загуби по пътя към целта. Предвидете възможните проблеми, обмислете начини за решаването им и ще се почувствате уверени.

Прекалената увереност. Правилната доза увереност е златната среда между отчаянието и самонадеяността. Не допускайте вашата увереност да надхвърля скалата. Самонадеяността е пагубна за икономиката, развращава ръководителите и те започват да се чувстват незаменими. Тя подтиква да се забравят елементарни правила, а критиката не прониква в глухите уши. Това е най-лошият от всички възможни капани и за отделния човек, и за цялата организация. Помнете винаги  старата поговорка „Гордостта е началото на падението.”

Розабет Мос Кантър за Harward Business Review