Защо някои хора никога няма да бъдат доволни от заплащането, което получават

Миналата година Сам e имал основна заплата от около 200 хил. долара на година, като в допълнение към нея е получил бонус от близо 100 хил. долара, работейки в частна инвестиционна компания.

34-годишният мъж живее в Ню Йорк, където средният доход на домакинството е около 70 хил. долара годишно. Апартаментът му е в квартал Трибека в Манхатън, който сред най-скъпите райони в града. Сам предприема пътувания с приятели няколко пъти в годината, яде в ресторанти много пъти в седмицата и през цялото време успява да спести част от месечното си възнаграждение.

По собствените му думи заплатата му е „висока“. Но за Сам, чието фамилно име не се споменава, за да се защити сигурността на работата му, някак си тази сума никога не изглежда достатъчна.

„Разбирам, че в сравнение с цялата страна, аз очевидно съм част от горната прослойка по отношение на доходите. Оценявам, че съм много привилегирован. Но в същото време не мога да си представя да не искам да правя повече пари, отколкото получавам“, обяснява той. „Предполагам, че човешката природа просто е такава“.

Сам може да е близо до истината с това си заключение. Да, работодателите повишават заплатите на фона на настоящите икономически условия, белязани от висока инфлация. И все пак някои експерти казват, че увеличенията на заплатите може никога да не са достатъчни, за да заситят някои работници, особено тези на позиции, свързани с интелектуална работа, които просто искат да продължат изкачването си по кариерната стълбица. Учените казват, че много хора, които вече се нареждат в челните редици по доходи, е малко вероятно някога да се почувстват напълно удовлетворени от това колко пари печелят.

Относителността има значение

Едно от обясненията защо хора като Сам изглежда не могат да се задоволят със сравнително високото ниво на заплащане е, че за хората е присъщо да се сравняват с другите. При тези сравнения те обикновено се обръщат към малка група хора, с които общуват ежедневно.

„Сравняваме се само с нашата непосредствена референтна група, а не с по-широкото население. Иначе казано, фактът, че някой може да е в 1% от най-добре печелещите хора, не е достатъчен, ако всички негови близки приятели или професионални колеги са в същата група по приходи. Той сравнява богатството си само с тези хора“, обяснява Дана Грийнбърг, професор по организационно поведение в Babson College в Масачузетс.

„В тази група за сравнение винаги има някой, който има повече и печели повече. Това кара този човек да изпитва нужда да печели повече“, добавя тя.

Грийнбърг казва, че друг важен фактор е егото.

„Много хора, особено в Съединените щати, и в по-голяма степен мъжете, отколкото жените, приравняват доходите си като показателни за тяхната самооценка и собствената им значимост“, казва тя.

 „Ако вашата референтна група са само други хора с високи доходи, тогава се чувствате по-малко значими спрямо тях, ако смятате, че печелите по-малко. Егото на индивида ще го накара да иска да бъде на равни начала с тях или да се представя по-добре от връстниците си, което ще стимулира стремежа му да печели повече“, добавя Грийнбърг.

Сам е съгласен с тази оценка

 „Когато излизам с хора, с които съм учил в гимназията и които имат по-лошо работа от моята, обикновено оценявам заплащането си като добро. Но веднага след като се върна на работа или когато излизам с хора, с които работя, това се променя“, споделя той.

Теса Уест, професор по психология в Нюйоркския университет, обяснява, че нещото, което влошава и двата фактора, споменати от Грийнбърг, е че през годините разговорите за заплащане са се превърнали в тема табу.

Въпреки че културата на пазене в тайна на размера на заплащането, което човек получава, все още преобладава в много организации, все по-голям брой работници вече се чувстват комфортно да водят откровени разговори относно компенсациите, които получават за труда си, обяснява тя. „Новите норми относно прозрачността на заплащането са проникнали на работното място и това определено е нещо добро. То обаче улеснява и сравненията между хората“, казва Уест.

Доза ендорфин

Брендън, който работи в Манхатън, също не смята, че някога ще бъде доволен от това колко пари печели. Миналата година той е изкарал около 150 хил. долара, работейки в банка. „Разбира се, увеличението на заплатите е хубаво, но ще стигна ли някога до точка, в който мога категорично да кажа „да, супер съм доволен от парите, които печеля, и не искам да правя повече“? Вероятно не“, казва 32-годишният мъж.

По думите му всяко увеличение на заплатата го прави „по-гладен“ за следващото, защото му е показало какво е възможно. „Определено получавате малка, или понякога голяма, доза ендорфин от получаването на повишение. Предполагам, че е просто пристрастяващо“, обяснява той.

Сам споделя това виждане и също признава, че получаването на повишение една година, но не и през следващата (или по-малко такова), му се отразява особено тежко.

 „Мисля, че това вероятно е така, защото в тази ситуация вие не само се сравнявате с другите, но също така се сравнявате със себе си от миналата година. Може да бъде доста неприятно, ако чувствате, че по някакъв начин сте регресирали“, казва той.

До голяма степен той смята, че причината  винаги да иска да печели повече пари, вероятно се корени в това, че той е склонен да смята сумата, която получава, за пряк показател за личен успех.

Теса Уест също така обяснява, че желанието винаги да се печели повече може да бъде разбрано от гледна точка на промяната в начина на живот, при която допълнителният доход води до все по-скъпоструващи предпочитания. В крайна сметка, казва Уест, може просто да се окаже, че работниците винаги ще бъдат недоволни от заплатите си. С всяко увеличение на заплатите те може да свикват с по-скъп начин на живот, което да засилва желанието им да печелят още повече.

……………….

Джеси Кокс за BBC

Превод и редакция: Георги Георгиев