Египетският сфинкс вероятно не е бил изваян изцяло от хората

Преди древните египтяни да оформят изящната фигура на Големия сфинкс в Гиза, природните сили вероятно са спомогнали за издълбаването на масивната „котешка“ форма на емблематичния паметник от гигантска маса варовик.

Експерименти в областта на динамиката на флуидите разкриват, че формата на "приседналия лъв" може да е била издълбана от бързия вятър, а не от човешка ръка.

"Нашите открития предлагат възможна "история на произхода" за това как подобни на сфинкс образувания могат да се появят в резултат на ерозия", казва експерименталният физик и приложен математик Лейф Ристроф от Нюйоркския университет.

"Лабораторните ни експерименти показаха, че изненадващо подобни на сфинкс форми всъщност могат да се получат от материали, които са ерозирани от бързи потоци."

Спекулациите, че природата е изиграла роля в извайването на Сфинкса, не са нови. Още през 50-те години на миналия век се предполага, че тялото му може да е оформено от древни води.

Въпреки че има достатъчно доказателства, за да се изключи възможността за дъждове или наводнения, други експерти предполагат, че вятърът - макар и не толкова силен - може като цяло да е „изваял“ формата от подходящата комбинация от скали.

Тази идея датира от началото на 80-те години на миналия век, когато бившият геолог от НАСА Фарук Ел-Баз предлага потенциален сценарий.

"Древните инженери може да са избрали да преобразят главата му по образа на своя крал", пише Ел-Баз през 2001 г. "Те са му придали и убедително лъвско тяло, вдъхновено от формите, които са срещали в пустинята. За целта е трябвало да изкопаят ров около естествената издатина."

Ристроф и колегите му промиват парчета глина, съдържащи смес от меки и твърди частици, в бързо течащи потоци вода, за да възпроизведат силата на вятъра и да видят какви форми ще се получат.

Те базират движенията на водата на условията в района преди 4500 години (спорната възраст на Сфинкса) и използват багрило, за да проследят динамичните потоци около ерозиращата глина.

Процесът на изветряне в лабораторни условия. Оранжевите линии указват пътя на потоците на вятъра. (Лаборатория по приложна математика на Нюйоркския университет)

Получените форми приличат на ярданги - изкривени каменни късове, които се срещат в много пустинни райони, където ветровете надигат пясък, за да го захвърлят срещу всяко препятствие, което се изпречи на пътя им. В крайна сметка това пясъкоструене може да оформи сложни структури и от най-твърдите и масивни скални образувания.

"Всъщност днес съществуват ярданги, които приличат на седящи или лежащи животни, което потвърждава нашите заключения", казва Ристроф.

Нестандартните издатини, пролуки, извивки и текстури на ярдангите са създадени от комбинацията от силата, ъгъла и честотата на вятъра, както и от състава на камъка: по-меките части на скалата ерозират първи, оставяйки произволно оформени по-твърди части, изложени на въздействието на вятъра.

В случая със Сфинкса по-бързите потоци са били насочени от по-твърдите "глава" и "лапи", за да попаднат в най-дълбоко издълбаната, обърната към преобладаващия вятър част на варовиковия монолит - "шията" - преди въздушните потоци да се разделят и да се стекат около раменете на голямата котка.

Ерозията на Сфинкса продължава и днес.

Е-Баз посочва, че ако древните нямаха дълбоки познания за влиянието, което природата оказва на света около тях, египетските паметници не биха оцелели толкова дълго в тази сурова реалност.

"Ако древните бяха построили своите паметници във формата на куб, правоъгълник или дори стадион - отбелязва Ел-Баз, - те отдавна щяха да бъдат заличени от опустошителната ветрова ерозия.“

Вместо това впечатляващата структура все още се извисява на 20 метра височина и на около 73 метра дължина, като далеч е надживяла своето предназначение.

Изследването е публикувано в списание Physical Review Fluids.

Източник: Obekti.bg