Политическата криза в светлината на нашия опит

Теория

В икономиката криза е нещо ясно: бърз и неочакван (поне за мнозина) преход към рецесия. „Рецесията“ на свой ред се схваща като свиване на деловия цикъл, за което, от една страна, е характерен спад на инфлацията, използването на ресурсите и капацитета, на инвестиционните разходи, на печалбите, дохода на домакинство и БВП, а от друга – увеличение на броя на фалитите и безработицата. Тези процеси се измерват и датират относително точно.

Георги Ганев (в книгата „Анатомия на кризата“) показа, че икономическата криза у нас започва в края на 2008 и свършва началото на 2010 г., има подобна на ЕС продължителност и в някои области (фиска и банките) е по-лека отколкото другаде.

В политиката кризите са по-ясно следствие от деянията на партии и водачи, елементът на изненада е по-дискретен, създава неопределеност, но е и заплаха за определени, смятани за важни, цели на моментната политиката. В условията на изборна демокрация тя често включва промяна на формирали се мнозинства, легитимност и доверие. Последните два феномена са всъщност вярата, че управляващите са на подходящите в даденото стечение на обстоятелствата.

Тази вяра е нарушена и след избирателите, и сред техните избраници. Това ще рече, че политическата криза се превръща в политически риск.
Нищо от тези неща не се мери точно, освен може би риска.

Опит

Затова в тълкуванията на случилото се помага опита. Онова, което е било е, възможно и вероятно. За разлика от кризата от края на 1992 г. (бламирането на премиера Димитров), зимата на общественото недоволство от обедняване хиперинфлация на 1996 и 1997 г. и недоволството от скрития преврат от юни 2013 г., случващото се сега пред очите ни е доста особено.

Икономиката върви относително добре. Няма процедура на недоверие. Има промяна на мнозинствата в парламента. Но тя е по относително абстрактен повод и мнозинството срещу промените във ВСС е формирано всъщност по-рано – при съставянето на управляващата политическа група и тихото нарастване на влиянието на АБВ. Недоволството няма икономически дневен ред. Този ред е политически и в крайна сметка – почти утопичен. Защото новото мнозинство няма iстрамеж да промени правораздавателната система на страната към по-добро. То всъщност иска тя да се влоши.
Политическото говорене в името на стабилността на парламента, правителството, започнатите проекти и международното положение, е повторение на реториката на депутатите от СДС от ноември – декември 1992 г. Действителното е възможно. Плаващите мнозинства в парламента са факт отпреди гласуването на промените в конституцията. Списъкът на вредни законодателни идеи е изумително дълъг. Оттук нататък правителството и неговото мнозинство ще напомнят периодите на управление на Любен Беров и Пламен Орешарски. Разликата е в популярността на премиера. Но непрозрачността на въжделенията на подкрепящите го групи също е по-голяма.

Политически риск 

Стабилността на правителството изглежда не е застрашена и политическата криза няма скоро да доведе до нови извънредни избори. Както стана дума, политическата криза ще се изроди в политически риск. Това не е риск за управляващите. Според естеството на политиката, те винаги се провалят за чужда сметка.

Политическият риск е възможност и вероятност от нарушаване на частни права на собственост, изпълнение на договорите и възвръщаемост на инвестициите (т.е. намаляване на печалбите, благосъстоянието, заетостта и пр.) вследствие на колективни решения.

Правителството на Любен Беров бе по-стабилно от тези на предшествениците Луканов, Попов и Димитров. То претърпя шест вота на недоверие, предизвикани от съмишлениците от СДС и две промени в кабинета (от юни 1993 и юли 1994 г.). Мнозинството му е според случая, но по време на вот на недоверие се консолидира с гласове на БСП, ДПС и свободно плаващи народни представители. Когато разбира, че подкрепата на БСП се изпарява, премиерът подаде оставка (на 2 септември 1994 г.) 

През 2016 г. БСП няма изгледи за такова влияние. Но всички останали парламентарни групи са ресурс за поддържане на стабилността на правителството. Когато реши, че стечението на обстоятелствата е подходящо, премиерът ще подаде оставка. Какви са обстоятелствата?

Стабилността на правителството не стабилност на политиката.

Освен в областта на правосъдната реформа, в другите области завоите са повече от тревожни.

България не подкрепи несъгласието на новите страни членки на ЕС с проекта на руски държавни фирми, известен като „Северен поток 2“. Скрито се поддържат другите подобни проекти на територията на България – Южен поток и „Белене“, в разрез с каквато и да е стопанска логика.

В пенсионното дело реформите са с обратен знак от декември 2014 г. насам. В здравеопазването – от тази пролет.

По времето на премиера Беров икономиката е 80% държавна и работи на загуба, политическите боричкания са за присвояване на печалбите и национализация на загубите. През 2015 г. икономиката е 75% частна и работи на печалба. Боричканията са за пренареждане на влияние в иначе частните инвестиции, изгонване на едни и предпочитане на други предприятия и инвеститори и пренареждане на държавни субсидии, поръчки и проекти.

В тези процеси основна е ролята на прокуратурата и съда. През 1993-1994 г. за завземане на предприятия ви трябваха борци и профсъюзи. Сега прокурор и подходящ съдия ще свършат същата работа. Затова влиянието на главния прокурор (който и да е той) върху кадрите и решенията в системата трябваше да бъде и бе запазено.

Професор Беров бе икономист, и то добър. Той се опитваше да намери икономически основания и ползи за своите начинания. (Затова тогава бе достигнато споразумение по външния дълг от времето на Живков, реформирана данъчната система, започна присъединяването към НАТО, СТО и ЕС.) Сега такива анализи правителството не предлага дори и на пешеходно равнище. Примерите са лесно видими: програмата за саниране на жилищни сгради, кодекса за социално осигуряване, този за застраховането, „регулирането“ на търговските вериги, идеите за новите данъци, промените в здравеопазването. Някои вредни закони, като част от закона за земята, КСО и други данъци, включително и данък „Москов“ бяха инициирани от членове на кабинета.
От различни поддръжници на кабинета в парламента отлежават промени и законопроекти, които ще бъдат поразително вредни за финансовата дисциплина, здравето на банките и изпълнението на договорите: проектите за национализация на части от енергетиката, за „свърхзадлъжнялостта“, за промени в ГПК и закона за частните съдебни изпълнители, отделни разпоредби в други закони и пр.

Извор на бъдещата нестабилност е недоверието на избирателите спрямо избраниците, и избраниците в самите себе си и към избирателите. Както през 2013 г. те ще търсят начини за помпане на собствената си значимост и подсигуряване на любовта на народа. За разлика от другото, този стремеж се измерва относително лесно: бюджетни дефицити, държавен дълг, субсидиите за отделни предприятия или отрасли, обещания за бюджетни доходи, по-високи пенсии, повече пътища и здраве. Демонтажът на данъчната система при тези предпоставки изглежда въпрос на време.