Велик лидер ≠ обикновен мениджър

Когато се замисля за разликата между великите лидери и обикновените мениджъри, се връщам към времето, когато бях адвокат в голяма държавна институция. Един от шефовете ми имаше някаква измислена, засукана титла, но всички го наричаха просто „мениджър“. Един ден, той почна да мрънка за положението си – не беше отговорен за важни политически решения, но и не вършеше нищо забавно (като да участва в съдебни дела). Без да се замисля, изръсих: „Затова никога не бих искал да съм на твое място. Това, че наричат някого „мениджър“, не го прави водач.“ Беше доста глупаво изказване от моя страна, но мисля, че бях прав. В някои компании, почти всеки може да бъде повишен в мениджър, ако работи достатъчно и изиграе добре картите си. Но вместо да се стараем да станем просто обикновени мениджъри, защо не се стремим към това, да сме велики лидери? Ето и някои от ключовите разлики между двете понятия:

Великият лидер свързва ежедневната работа с великите цели. Обикновеният мениджър се концентрира върху близкото бъдеще.

Много е лесно да се заплеснем по спешните и да изоставим важните задачи. Обикновеният мениджър изразходва енергията си предимно по сивото ежедневие и за да чете конско на служителите си за това, че не са постигнали някакви краткосрочни цели, независимо колко значими са те в дългосрочен план.

Великият лидер пък не би могъл да се интересува по-малко от отчети и доклади (вероятно понякога дори му се налага да крие презрението, което изпитва към тези бюрократични глупости). За него от значение са истински важните неща.

Великият лидер възприема служителите като човешки същества. Обикновеният мениджър се интересува само от статистиките.

Ако се усетите, че се обръщате към членовете на екипа си с техните постове също толкова често, колкото с имената им, внимавайте – на път сте да станете по-скоро мениджър, отколкото лидер. Истинският лидер приема всеки свой служител като отделен индивид и се старае да разбере целите, интересите, силните и слабите му страни.

Това го научих от армията, където великите лидери опознаваха войниците си, а обикновените се обръщаха към последните с чиновете или професионалните им звания. Едва ли има нещо по-дехуманизиращо от това, някой да нарече войниците си “11-Bravo“.

Великият лидер иска да спечели уважението на хората си, а обикновеният – да бъде харесван.

Великите лидери не са сред най-харесваните хора, но, в дългосрочен план, те разбират, че работата им е да накарат служителите си да върши неща, които не искат, за да бъдат постигнати необходимите цели.

Обикновеният мениджър пък или се опитва да се хареса на всички, или се старае да убеди сам себе си, че не му пука за мнението на екипа му. Великите лидери знаят, че сърдечното отношение е необходимост, но и че понякога ще се наложи да жертват краткотрайното добро мнение на колегите си в името на дълготрайното уважение. (продължава на следващата страница)

Великият лидер се радва, когато екипът му постига велики цели, а обикновеният мениджър се чувства заплашен.

В крайна сметка, последният не притежава много, не се е стремил да постигне достатъчно в живота си и е заел бюрократична роля. Ето защо той изпитва ужас от това, че може да загуби и малкото, което има. Когато член на екипа му надрасне своята роля, мениджърът се бои да не бъде засенчен.

Великият лидер, от друга страна, се гордее с постиженията на екипа си и признава, че един водач е велик, когато създава други водачи, а не обикновени последователи.

Великият лидер вдъхновява с честност и прозрачност. Обикновеният мениджър се бои от прозрачността.

Вероятно всички сме се сблъсква лично с този проблем. Великият лидер разбира, че когато е искрен и открит със служителите си, той демонстрира уважение и им помага да работят по-продуктивно.

Обикновеният мениджър, от друга страна, се страхува, че споделяйки информация с другите, той губи преимущество си над тях. Затова „крие картите“ си, като по-този начин вреди на представянето на екипа си.

Великият лидер поема отговорност за провалите на екипа си, а обикновеният мениджър обвинява екипа си

Отново става въпрос за страх. Обикновеният мениджър всъщност не е спечелил ничие уважение, затова непрекъснато се страхува да не загуби властта си. Ако екипът не постигне целите си, той се тревожи да не загуби позицията си във фирмената йерархия.

Истинският лидер пък признава, че - независимо от причините - той има вина за провала на екипа си. Ако прецени, че точно определен служител е попречил на успеха на отбора, добрият водач все пак поема вината и стимулира подчинените си да се представят по-добре следващия път.

Великият лидер се интересува от резултатите, а обикновеният ръководител – от процеса на работа.

Ако трябва да сме честни, някои фирмени ръководни постове са измислени с цел контрол върху работния процес, а не за да окуражават служителите. И все пак, ако четете това, ще предположа, че с вас имаме нещо общо и че такива постове не ви се нравят особено. Наистина, на кого всъщност му пука за процеса, когато резултатите са добри?

Вероятно осъзнавате, че този начин на мислене ви причислява към малцинството на добрите лидери. Основното правило, според което живее истинският водач е, че е по-важно да си изобретателен и надежден и че е по-лесно да получиш прошка, отколкото разрешение.

Бил Мърфи за Inc.com