„Културни кодове“: София Сеговия за историите, които докосват читателите

Нуждаем се от много повече романи и то добре разказани. Това заяви за „Мениджър News“ мексиканската писателка София Сеговия, която гостува в България за третото издание на фестивала „Литературен прожектор“. В специални срещи с читателите на три български града тя представи своята книга „Шепотът на пчелите“, отпечатан у нас през 2023 г., чието първо издание се изчерпва за няколко месеца от рафтовете на книжарниците.

„Шумът на пчелите“, вдъхновен от истинска история, ни пренася в мексиканското село Линарес през 20-те години на миналия век, където се отглеждат цитрусови плодове. Това е семейна сага за мексикански земевладелци и едно нямо момче, наречено Симонопио, което цял живот е заобиколено от пчели - магическа реалност, която променя съдбите на хората от региона и то на фона на Мексиканската революция.

В интервю за „Мениджър News“ тя разказва за историите, които вълнуват поколенията. Човешки истории, които привличат читателя още от първите страници на книгата и вдъхновен от сюжета няма търпение да я прочете докрай. А София Сеговия пише именно такива книги, базирани на истински случаи, исторически достоверни, но най-важното – с внимание към човешките съдби.

- Романът „Шепотът на пчелите“ е вдъхновен от истинска история от северната част на Мексико. Защо решихте да споделите именно тази история с читателите?

- Тази мексиканска история е като пъзел, в който липсват части. Първоначалното ми намерение беше да напиша новела по нея, но исках тя да звучи като завършена история, затова се опитах да попълня празнините в нея. Поставих си за задача да разкажа за всичко, което знаех за нея.

- Тогава каква част от романа Ви е реална, и каква – художествена измислица?

- Всичко, което има нещо общо с хронологията на събитията на Мексиканската революция е реална. Компресирах я малко, защото не ме интересуват толкова самите дати, но редът им в книгата е правилен. Исках да покажа какъв е ефектът, който имат историческите събития върху населението, особено в момент на война. Но нито една история не представя човешкия аспект в нея, а по-скоро статистиката, датите, събитията.

А една новела може да отиде много по-далеч от фактическите събития, да представи човешката гледна точка. Това е моментът, в който в романа влиза художествената измислица, но тя върви заедно с доста задълбочена изследователска работа, така че да бъде исторически достоверна. За целта на изграждането на художествената измислица трябваше да проуча обстойно вестници от онази епоха, където са излизали новини за хората от региона, като например за жените от Линарес, които са построили клиника за общността, и им дадох персонажи като добре поддържана част от тяхната идентичност.

От историческа гледна точка е ужасно, че един президент е решил, че при аграрната реформа земите стават обект на експропиация. Хора от моята земя ми разказаха, че е трябвало да се отърват от това, което са култивирали поколения наред и да засадят овощни дървета, за да спасят земите си.  

Харесва ми магическата част от тази новела - това са Симонопио и пчелите, които задвижват зъбните колела, за да се случи промяната в отглеждането на култури в тези земи.

- На какво ни учат пчелите в романа?

- Силата на пчелите е, че чуваме шепота им. За тях все още има цветя и те биха искали да влязат в цветята, за да могат да останат със Симонопио – онова момче полупчела, полудете, когото те учат как да вижда живота като пчела. Те имат нужда той да бъде техен преводач в човешкия свят и в крайна сметка успяват да предадат посланието, което трябва да чуят хората.

- И чуват ли ги хората или не?

- В този измислен случай имаме семейство, което е много внимателно към ежедневните политически събития, защото земята им е застрашена. В книгата посланието на пчелите пристига под формата на цвете. И тогава Франсиско Моралес разбира какво може да направи, за да спасят земите си.

- Последната глава на книгата завършва с думите: „В това пътуване единственото важно нещо е нашата дестинация“. 

- Финалът беше много трогателен за мен. Много пъти в романа се описва как синът върви редом до баща си, и няма значение накъде отиват, а само това да бъдат заедно. Но след това идва краят и тогава дестинацията има значение.

И все още си представям Симонопио под онзи мост, където времето е спряло – някак си магическо място – където Нана Рея продължава да се люлее, отбелязвайки времето напред и назад – циклите на живота – и пчелите, които вършат работата си – да се грижат за живота на овощните дървета и да бдят над тази земя. И тогава разказвачът, който казва това, най-накрая ще срещне Симонопио на това вълшебно място.

Наистина ми хареса, че романът започва с магически момент и тази магическа нишка не се губи от първата до последната страница и то в рамките на роман, който разглежда темата за войната.

- „Peregrinos“ разказва историята на две деца, Илзе и Арно, които оцеляват след Втората световна война. Тази история също е истинска. Разкажете ни за нея.

- „Peregrinos“ е преведен на шест езика. За мен беше много важно да разкажа тази история, видяна през очите на тези две деца, през тяхната гледна точка - германската перспектива на обикновените хора, на децата, на майките. Като цяло познаваме историята на властимащите, но това са фермери в отдалечена земя - Източна Прусия, които са вярвали в един лидер и по някакъв начин се превръщат в първите жертви на този режим, първите жертви на бомбардировката, но не реалната, а тази на съобщенията на омразата и на страха. Няколко години след избора на този лидер тяхната земя вече не съществува - изчезва под краката им.

Ето защо ми хареса да разкажа тази история, за да я допълня с липсващите парчета – човешките истории. Струва ми се интересно да се разкаже за този период, защото той оставя една много ясна формула за това какво може да направи едно правителство, за да се превърне в тоталитарно.

- И каква е формулата?

- Формулата е следната - първо да се завладее въображението на населението. Тоест, да се намери население в перфектната буря - а в това са се намирали германците в онзи момент. Тогава намират едно уязвимо население, предлагат му „големия спасител“ по един или друг начин, който им обещава, че ще ги спаси, но впоследствие обезсърчава въображението им. После започва малко по малко да отнема правото да претендират за нещо, премахват всякаква форма на опозиция и вече никой не иска да им противоречи, особено обикновените хора.

Виждам, че това се случва в много страни, включително в САЩ. Тъкмо привършвах тази новела, когато Доналд Тръмп започна да излъчва враждебни съобщения към мексиканците.  

- Книгата „De lector a escritor“ („От читател до писател“) помага на хора, които сега са се посветили на писането. Според вас, какво прави някого добър писател?

- Смятам, че всеки човек по света може да внесе свои поправки, своя редакция. Но да, има доста общи грешки, които всички ние, начинаещите писатели, допускаме. Една от тях е да се опитаме да се изтъкнем колко сме интелигентни, когато пишем, и да смятаме, че ние сме по-важни от историята, която искаме да разкажем. Аз говоря по-философски за нещата, но и демонстративно, обяснявайки какво е общото между Шекспир и Джоан Роулинг. Защо тези толкова различни истории продължават да съществуват? Защото те са универсални и авторът е искал да разкаже една хубава история, а не да показва колко богат речников капацитет има.

Много често новите автори и младите хора искат да покажат колко много думи знаят и то в една книга. И тогава пътуването на читателя не минава през приключението, а се превръща в един речник. Те трябва да намерят своя начин на писане, не да подражават на други автори.

Този тип съвети давам в тази книга, защото вече 14 години се занимавам с работилници за творческо писане. Смятам, че се нуждаем от много повече романи и то добре разказани. От друга страна авторите, които искат да творят романи, трябва да осъзнаят, че има много истории, които си струва да се разкажат.

Жалко е, че има толкова малко живи мексикански писатели, чиито творби са преведени на други езици. И се питам как от толкова голяма страна излиза толкова малко преводна литература.

- В миналото сте била журналистка, а сега сте писателка. Какво е общото между тези две професии и какво ги различава?

- В Мексико е много опасно да бъдеш журналист, не ми хареса много да рискувам своя живот и не исках да умирам, само защото изразявам моето мнение. Когато се занимавах с тази професия и пишех текстове, ми казваха, че стилът ми на писане е като на писател на романи.

Оказва се, че доста години след това на мен все още ми харесва да правя щателни проучвания за нещата, за които пиша. Все още разчитам на любопитството, с което могат да се похвалят журналистите.

Така че моите два периода - на журналист и на писател си паснаха доста добре - задаването на много въпроси, търсенето на различни гледни точки и отговори ми дават богат материал, така че романите ми да не бъдат сухи и скучни.

- Кой е любимият Ви автор или роман?

- Има много книги, които съм прочела, и които са ме изградили като човек, като характер, и които ми дават много ясен компас. Това са книгите, които съм прочела като дете, чела съм ги на моите деца, а сега ги чета и на внуците ми.

Сред тях са книгите на доктор Сюс (Тиодор Сюс Гайзъл е американски писател, поет и илюстратор на комикси, известен главно с книгите си за деца, които подписва с псевдонима Доктор Сюс). Също много харесвам „Платеро и аз“ от Хуан Рамон Хименес. Това беше първата книга без илюстрации, която прочетох и бях впечатлена как само по думите в текста можех да си представя илюстрациите в главата си. Като по-голяма четях разказите на Габриел Гарсия Маркес.

Друг любим автор ми е Шекспир, който въпреки че е творил преди повече от 400 години продължава да ни говори толкова силно, успява да ни забавлява с политически ситуации, както и с романтични истории.

Харесвам също „Повест за два града“ на Чарлз Дикенс, която следва разказвателна нишка, така добре съшита, че финалът е категорично ясен. Смятам, че е изкуство да разкажеш една човешка история, която никога да не спре да вълнува хората.

Автор: Анелия Тодорова