Кратка история на главния изпълнителен директор

Въпреки че много хора приписват популяризирането на термина „главен изпълнителен директор“ на Питър Ф. Дракър, който го използва в книгата си „Ефективният изпълнителен директор“ от 1967 г., изключително важно е да се отбележи, че концепцията за главен изпълнителен директор съществува много преди това.

Първите появи на термина „главен изпълнителен директор“ могат да бъдат намерени още през 1782 г., когато наредба на Конгреса на Конфедерацията на Съединените американски щати използва термина за обозначаване на губернатори и други лидери на изпълнителните клонове на всяка от Тринадесетте колонии ( британските колонии в Северна Америка, които през 1776 г. подписват Декларацията за независимост и официално обявяват, че не признават властта на Британската империя). В чернови на допълнения към Оксфордския английски речник, публикувани онлайн през 2011 г., пък се посочва, че използването на „CEO“ като акроним за главен изпълнителен директор произхожда от Австралия, като първото удостоверение е през 1914 г. Първата цитирана употреба в Америка е от 1972 година.

Отвъд самия термин, зараждането на идеята за човека, който олицетворява тази титла, може да бъде проследено до края на XIX век, когато индустриалният капитализъм, движен от иновациите на парната енергия и евтиното производство на стомана, води до създаването на нов тип сложни организации.

Когато Джон Пирпонт Морган, известен още като Джей Пи Морган, и група инвеститори купуват Carnegie Steel през 1901 г., сделката за близо 500 милиона долара създава U.S. Steel Corp. - организация с 200 дъщерни дружества и работна сила от над 168 000 души. Това е била най-голямата компания в света по това време. Корпорациите с такъв безпрецедентен мащаб са се нуждаели от нов тип бизнес лидер - някой със стратегическа визия, личност и социален капитал, който да контролира сложна организация. Именно тогава започват да се появяват професионалните изпълнителни директори

През 20-те години на миналия век изобретатели като Томас Едисън и Хенри Форд – технологичните титани на своето време, представят на света нов тип организационен лидер. И двамата са притежавали технически опит – пионерски иновации в електрическата инфраструктура, телекомуникациите или автомобилите, и бизнес усет за изграждане на успешни предприятия около тези нови технологии.

Скоро у тези бизнес лидери се ражда идеята, че корпоративната цел се простира отвъд стените на фабриката. Така Форд става един от първите титани в бизнеса, които разбират ползите от по-доброто заплащане и петдневна работна седмица, вярвайки, че служителите, които имат повече пари в джобовете си и време за почивка, ще купуват повече продукти.

След това краят Втората световна война носи нова бизнес реалност. За да финансират растежа, бизнес магнатите решават да направят компаниите си публични. За да насърчат разрастването, организационните диаграми стават по-сложни, включвайки нови подразделения и продуктови линии. Броят на конгломератите нараства главоломно. Започват да се търсят главни изпълнителни директори с умения за планиране и координация.

60-те години пък донасят възхода на изчислителните подходи, които превръщат бизнес елементи, включително финанси, управление на операциите и стратегия, в структурирани и аналитични практики. Ръководителите на компании се въоръжават с обективни данни на високо ниво в подкрепа на решенията си. Това води до появата на нови гласове като Питър Дракър и Хърбърт Саймън, чиито идеи ще оформят бъдещите поколения изпълнителни лидери.

През 70-те пък се стига да нова промяна в парадигмата с появата на по-сериозна международна конкуренция. В този период възходът на редица японски компании поставя под въпрос западната доминация. Гигантските бюрократични машини, създадени през предходното десетилетие, започват да изостават и мениджърите осъзнават, че трябва да се разделят с ненужните управленски слоеве.

Може би най-доброто обобщение на тази ера идва от икономиста Милтън Фриндман, които казва, че мениджъри съществуват, за да „правят възможно най-много пари“ за акционерите, като същевременно „се съобразяват с основните правила на обществото“.

Корпоративното ръководство се превръща в основен мандат за главните изпълнителни директори и техните бордове, с цел да се максимизират печалбите над всички други приоритети. Това води със себе си до ефект, резултатът от който е изключително очевиден днес. Възнаграждението на средностатистическия главен изпълнителен директор, което през годините след Втората световна война следва сравнително предвидима и стабилна траектория, започва да нараства изключително бързо.

Новите и по-стегнати корпоративни структури възлагат по-голяма отговорност на главните изпълнителни директори, което ги прави още по-критични за крайния резултат. През 80-те и 90-те години на миналия век главните изпълнителни директори взимат трудните решения за закриване на подразделения, преместване на производството в чужбина, премахване на отпадъците и ръководене на ключови сливания.

Глобализацията води и до промяна в икономическата структура на Запада. Производството намалява, а технологичният сектор процъфтя, тъй като границата между „технологичните компании“ и другите започва да се размива. Преминаването от физически активи към интелектуални и цифрови такива оказва голямо влияние върху лидерите и техните екипи. Организациите, които залагат на по-голямо разнообразие от продукти с по-дълбок фокус върху технологиите, инвестират в специализирани лидери, а не в генерални мениджъри, за да помогнат за насочването на все по-сложни програми.

Именно технологични гиганти са тези, които изграждат образа на съвременния главен изпълнителен директор. От Microsoft и Apple през 80-те години на миналия век до Facebook и Google в началото на новото хилядолетие, нововъзникващата технологична индустрия представя нов модел на изпълнителния директор – по-млад, по-свободен в поведението си и дори понякога недодялан. Тези лидери са различни от добре познатите мениджъри от предишните поколения. Това, което притежават способността да виждат далеч отвъд своя продукт или индустрия. Тази промяна има дълбоко въздействие върху бъдещето на ролята на главен изпълнителен директор.

Днес главният изпълнителен директор често се смята за видния и най-влиятелен човек в една компания, като титлата често се използва взаимозаменяемо с „президент“ или „управляващ директор“. Главният изпълнителен директор е отговорен за разработването на цялостната стратегия на компанията, вземането на важни бизнес решения и воденето на организацията към нейните цели. Макар че разбирането ни за тази роля продължава да се променят, като в последните години станахме свидетели на преминаване от традиционните управленски структури отгоре надолу към по-децентрализирани и съвместни модели на лидерство, главният изпълнителен директор продължава да е човекът, който в крайна сметка поема основна отговорност както за успехите, така и за провалите на компанията.