Капанът на комфорта

През 2012 г. Google проведе проучване, за да идентифицира факторите, които са характерни ефективните екипи. Това изследване, сега известно като Проект „Аристотел“, анализира стотици екипи и отделни техни членове, за да разгадае какво позволява на някои да работят на високо ниво, докато други се провалят.

Това, което разкри тяхното проучване, е нещо, което професор Ейми Едмъндсън от Харвардското бизнес училище беше открила почти две десетилетия по-рано: най-важният фактор за високопроизводителните екипи е психологическата безопасност. Тоест, екипите се представят по-добре, когато членовете им се чувстват в безопасност до такава степен, че да могат да поемат рискове; те могат демонстрират уязвимост, без страх, че това ще има някакъв негативен ефект.

Проучването на Google хвърли светлина върху новаторското изследване на Едмъндсън и постави психологическата безопасност на фокус  – и на върха на езиците на учени, изпълнителни коучове и бизнес лидери в широк спектър от категории.

Въпреки приемането на този критичен принос към бизнес практиката обаче, твърде често безопасността погрешно се бърка с комфорт – а всъщност двете не биха могли да бъдат по-различни. Безопасността е въпрос на защита от вреда. С едно изречение безопасността може да бъде описана като: „Чувствам се в безопасност да скоча от тази скала, защото вероятността да си навредя е ниска“. Комфортът, от друга страна, е състояние на спокойствие, което може да бъде описано с думите „Чувствам се комфортно да скоча от скалата, защото е лесно“. Виждате ли разликата? Единият приема риска, защото последствията са ограничени, докато другият не вижда никакъв риск. Едното води до пробиви, а другото до рутина.

Комфортът, както веднъж заяви радиоводещият Стан Дейл, е „плюшен ковчег“, който не позволява на хората да се разтягат, което впоследствие намалява възможностите за колективното им сътрудничество. Сигурен съм, че с най-добри намерения много лидери се опитват да създадат психологически безопасна среда, като гарантират, че служителите им се чувстват комфортно в офиса. Като такива, те дават приоритет на любезността и хармонията пред откровеността и конфликтите, несъзнателно подкопавайки необходимите условия, които ни помагат да се справяме с трудни неща и в крайна сметка водят до иновации в организацията. Трудните неща не винаги са комфортни, но именно там се случват растежът и напредъкът. Следователно нашата цел не трябва да бъде да насърчаваме комфорта, а по-скоро да създадем пространство, където хората се чувстват достатъчно сигурни, за да правят опити.

Виждам това в класната стая всеки ден. Някои от най-блестящите умове по света се записват в програмата MBA в Училището по бизнес „Рос“ към Мичиганския университет, за да подобрят бизнес уменията си и да се впуснат в света като „лидери и най-добри“. Когато тези студенти влязат в класната стая, те очакват да бъдат предизвикани с нови идеи и провокации, защото интуитивно знаят, че това е мястото, където се случва ученето. Ако им се представи нещо лесно, което вече знаят, те не научават много. Следователно, в опит да се създаде среда, в която ученето е оптимизирано, класната стая не може да бъде комфортна (т.е. лесна); тя трябва да бъде достатъчно предизвикателна, за да разшири възможностите им, но и достатъчно безопасна, за да не се страхуват от експериментиране.

Психологът Лев Вигостки, най-известен с пионерската си работа върху когнитивното развитие, нарича тази златна зона на трудност „Зона на проксимално развитие“. Тази зона представлява задачи, които са точно извън нивото на умения на ученика, и го предизвиква да прекрачи границите на своите възможности с помощта на учител, който притежава по-големи знания или способности. Не е лесно, но не е и невъзможно. Постижимо е, но трябва да се потрудите, за да го направите. Ако хората не се чувстват сигурни, те обикновено не се впускат в това начинание. Следователно, задача на преподавателя е да създаде среда в класната стая, в която учениците се чувстват достатъчно защитени, за да не се страхуват от провал. Защо? Защото в тези безопасни пространства се случва растеж и класната стая се подобрява.

Учещите се трябва да могат да задават „глупави въпроси“, без да мислят, че ще се изложат. Те трябва да могат да дават грешни отговори без страх, защото знаят, че ако не уцелят целта, няма да бъдат наказани за това. Правят го не защото е лесно, а защото не е опасно. Същото важи и за нашите организации. Ако искаме хората да да скачат от скалата на комфорта в езерото на големите идеи, тогава трябва да намалим риска, а не предизвикателството. Двете неща водят до коренно различни резултати.

…………..

Маркъс Колинс за FastCompany.com

Превод и редакция: Георги Георгиев