Докато САЩ и Китай водят търговски войни срещу Европейския съюз, той се намира на неизследвана територия. Сега той трябва да изработи планове за действие, които да отчитат огромните разлики – и важните прилики – между двете конфронтации.

Търговската война със САЩ дойде като шок, макар че не би трябвало да е така, като се има предвид враждебността на президента Доналд Тръмп към ЕС и фундаменталното му неразбиране на търговската динамика. Тръмп се оплаква от търговския дефицит на Америка спрямо ЕС, но този дефицит се отнася само за стоките; в областта на услугите САЩ имат излишък спрямо Европа. А митата на Тръмп се равняват на самоубийство за американската икономика, без да допринасят за намаляване на дисбалансите в текущата сметка, които отразяват предимно ниската степен на спестяване в Америка.

Това не е само търговски, а и политически въпрос. Администрацията на Тръмп се опитва да сплаши Европа и да изтръгне отстъпки от нея – дори с риск да застраши растежа на САЩ. Тръмп вероятно е убеден, че европейците ще се предадат, което ще му позволи да се похвали пред вътрешната аудитория с лесна „победа“.

Търговската война с Китай е по-малко изненадваща и по-опасна, като представлява екзистенциално предизвикателство за европейската икономика. От присъединяването си към Световната търговска организация през 2001 г. Китай настигна развитите икономики по отношение на производителността, но не и по отношение на заплатите и социалните стандарти. Така че, докато Китай е на челно място в иновациите в много индустрии, разходите за труд там остават много по-ниски, отколкото в най-богатите страни.

Тази комбинация от технологии на нивото на Силициевата долина, разходи за труд на развиваща се икономика и огромната работна сила на една от най-населените страни в света прави Китай непредвидим противник. Големи части от европейската индустрия са под заплаха. Вече не става въпрос само за стомана и алуминий. Конкуренцията се разпростира върху автомобили, химикали, фармацевтични продукти, машини и оборудване и много други сектори.

Подобно на митата на САЩ, действията на Китай са повлияни значително от политически съображения. Чрез натрупване на промишлен свръхкапацитет – ключов източник на търговски напрежения с Европа – китайският режим се стреми да прояви своята сила навън и да запази контрол над собствения си народ. Това обяснява защо повтарящите се призиви за пребалансиране към вътрешно потребление, което би повишило стандарта на живот в Китай, остават без отговор от страна на китайските лидери.

Гръцкият историк Полибий приписва падането на гръцките градове държави пред Римската империя не на липсата на ресурси, а на остарелите политически системи, липсата на единство и самодоволството. Така че, докато възходът на Китай подхранва опасенията в САЩ за „капана на Тукидид“ – при който страхът на действащия хегемон от възходящ претендент води до война, – той също така поражда призрака на „капана на Полибий“, водещ до упадъка на Европа.

Ако Европа иска да остане глобален играч, тя трябва да докаже, че подобно на Китай и САЩ могат да понесат краткосрочни икономически загуби, за да защитят дългосрочните си стратегически интереси. Приемането на необоснованите американски искания може да доведе до растеж през следващия месец, но в дългосрочен план би било катастрофално. Не само заради самите отстъпки, но и заради прецедента, който биха създали за американската администрация, решена да извлече още повече. Всички глобални играчи биха се усъмнили в готовността на Европа да се противопостави на хищническото поведение.

Приемането на Китай като алтернатива на САЩ би било като скок от тигана в огъня, тъй като ще създаде нова зависимост, която лесно може да бъде експлоатирана. И двата подхода са рецепта за васализация.

Надяваме се, че сегашният период на борби между великите сили няма да продължи вечно. Междувременно Европа трябва да намери начини да укрепи своята устойчивост. Това изисква намирането на нови лостове за растеж, реализиране на съюза за спестявания и инвестиции, премахване на многото останали вътрешни бариери пред търговията и освобождаване на публичните инвестиции чрез нови съвместни заеми.

За тази цел ЕС може да обмисли свикването на извънредна среща на върха тази есен, фокусирана върху създаването на стратегия за „двигател на растежа“ за следващите две години, особено ако търговските преговори със САЩ се провалят. Такъв план трябва да има за цел да ускори изпълнението на препоръките, включени в широко рекламирания доклад на бившия италиански премиер и бивш президент на Европейската централна банка Марио Драги за европейската конкурентоспособност, включително чрез мобилизиране на необходимите средства.

През целия този процес Европа трябва да прояви смирение. Тя трябва да направи нещо повече от това просто да признае, както направи при възлагането на доклада на Драги, че е изостанала в много промишлени сектори, и да използва инструментите, които позволиха на Китай да излезе напред. По-специално – ЕС трябва да въведе „европейско предпочитание“ на стратегическите пазари и което е още по-важно, да включи задължителни трансфери на технологии за определени инвестиции.

Накрая, тъй като рамката на СТО изглежда все по-остаряла, ЕС трябва да сключи нови търговски споразумения с икономики, които не са свързани нито със САЩ, нито с Китай, особено в Южна Азия. Подчертавайки предвидимостта и спазването на правилата, тези споразумения биха могли да започнат с целенасочено индустриално сътрудничество, което е много по-бързо за изпълнение.

Историкът от XIX век Фюстел дьо Куланж отбелязва, че когато Рим настъпва срещу Гърция, „всички чужденци знаят, че гърците са за продан, било то индивидуално и тайно или открито и като град“. Ако ЕС иска да избегне разпадането си пред великите сили, които го обсаждат, той трябва да заяви ясно, че това не важи за днешните европейци.

© Всички права запазени. Project Syndicate, 2025.