Лорън, съпругата на Стив Джобс: Въпросът не е кои са емигрантите. Въпросът е кои сме ние!

Аудиозаписът беше пуснат в ефир в 3:51 следобед на 18 юни 2018 г. Получен е от неназован източник, който рискува да бъде уволнен за това, че го е предал и позволил да бъде разпространен от ProPublica, организация за разследваща журналистика. Записът показва как 10 деца от Централна Америка се молят на агентите и служителите в консулската служба да ги съберат с родителите им. Но те няма да го направят. Семействата са разделени, защото такава е политиката на администрацията на Тръмп за "нулева толерантност" и наказателно преследване на всеки, заловен да пресича нелегално американската граница с Мексико.

Аудиозаписът съдържа седем минути и 47 секунди детски плач и викове "мами" и "папа". Отново и отново. Едно шестгодишно момиченце от Салвадор моли някой да се обади на леля му, чийто номер то е запомнило.

През плача и виковете може да се чуе как служител на гранична полиция се шегува: "Я, тук имаме цял оркестър. Липсва ни само диригент".

Всеки от нас в една или друга степен не познава всички проблеми на света. Понякога нищо не знаем за хората, които не са край нас.

Но няма начин да останем безучастни от такъв запис. Има моменти, когато истината ни разтърсва. Истината, представена в картина и звук, се запечатва трайно в съзнанието ни. Преживяването е толкова изгарящо, че може да постигне това, което политиците преследват цял живот - промяна в начина, по който виждаме света.

Именно това се случи, когато ProPublica разпространи този запис от седем минути и 47 секунди.

Защо?

Защото всички ние - всеки човек на планетата - инстинктивно реагира на детския плач. Това ни е заложено. В крайна сметка кой друг звук е по-първичен, по-способен да премине през цифровия шум, който изпълва дните ни, и да ни свърже с нещо по-древно и по-дълбоко? Кой друг звук може да извика и обедини нашата обща човечност.

Този запис наред с разкритията на журналистите за децата на емигрантите, с безпрецедентното публично осъждане от две бивши първи дами и с общото заклеймяване разпали силно дебата за емиграцията.

Тя бе посочена като най-важния проблем на САЩ в проучването на "Галъп" през юли, когато бе пикът на кризата с разделените семейства.

Два дни след като записът беше разпространен, президентът Тръмп се предаде и подписа указ, с който задължи федералните власти поне в мнозинството от случаите да зачитат целостта на семействата.

Но все още над 200 деца, включително на възраст под 5 години, са далеч от родителите си. Момиченце на 18 месеца от Гватемала на име Мариее, почина, след като се разболя, докато беше задържано от федералните власти. А децата, които се събраха с родителите си, вероятно още дълго ще преживяват кошмара, през който преминаха.

В същото време администрацията на Тръмп заедно с неговите лоялни поддръжници в Конгреса не показва никакви признаци, че се е отказала от мащабната си амбиция да ограничи емиграцията - както нелегалната, така и легалната - и да разруши американската традиция да се предоставя убежище на бедните и преследваните по света.

Това, което е необходимо през 2019 г. и след това, е не само да се извърши обрат в емиграционната програма, която е в остро противоречие с идеалите на страната. А и да се сложи край на риториката на омраза и разделение. Необходимо е нещо повече: промяна в сърцата ни, разширяване на нашия капацитет да разбираме другите хора.

Не можем да останем безразлични пред лицето на нашата собствена криза на съвестта. Децата и семействата на емигрантите, които идват в САЩ, приличат във всяко едно отношение на тези, които първи пристигнаха в тази страна и които допринесоха за успеха ґ от най-ранните ґ дни.

Защо не можем да видим това?

Защо не можем да видим, че тези новодошли хора носят в себе си съвсем същите ценности и принципи - упоритост, самостоятелност и вдъхновяваща решителност да дадат по-добър живот на децата си, - които винаги сме смятали за типично американски.

Защо не можем да видим, че основният въпрос, на който трябва да отговорим, е не "Кои са те?". Въпросът е "Кои сме ние?".

© 2018, The New York Times и Лорън Пауъл Джобс. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.

Текстът е публикуван в списание „Мениджър“