Пазете се от псевдолидерите!

Това, че заемате лидерски пост, не значи непременно, че сте лидер.

Просто наблюдавайте кандидат-политиците, които повеждат паради и после наричат себе си водачи. Или пък онези, които са се озовали на върха, повишавайки сами себе си. И накрая – тираните, чието управление се крепи на заплахи. Да имате титла, офис, гласове или оръжие не е достатъчно да бъдете лидер.

Всички тези псевдоводачи не правят разлика между лидерска позиция и истинско лидерство. Всички позьори рано или късно се провалят или като личности, или като членове на организациите си; или явно, или без знанието на околните. Но в лакомията си за власт те не разбиват живота само на онези, осъдени да ги следват. Стилът им на лидерство, зависещо единствено от позицията, често преследва и самите тях.

Някои напълно отричат ролята на лидерите в постигането на резултати и смятат, че лидерството е преди всичко неясно възлагане на някаква отговорност на даден индивид – следователно то е без значение. Други коментатори обаче ридаят, че съвременната „лидерска индустрия“ се е провалила в изграждането на истински водачи. Тези коментатори учат кандидат-лидерите да трупат власт, да си приписват заслуги и да игнорират вярността към ценностите за сметка на постигането на егоистични цели.

Гледал съм по-ранни версии на този филм, когато завърших бизнес училище. През 70-те години книгите на Робърт Рингър – Winning Through Intimidation и Looking out for #1 – бяха страшно популярни. Четиридесет години по-късно, идеите, които отхвърлих, започвайки лидерското си пътуване, са променени и изплуват под формата на „ново проучване“ в статията Why It Pays to Be a Jerk от юнския брой на Atlantic Monthly.

Преработката на „лидерстовото“ от 70-те – версия „Първо аз“ – ми напомни за написаното от Дейвид Халберстам в предговора по случай 20-тата годишнина от издаването на The Best and the Brightest – неговият бестселър за причините за войната във Виетнам и външната политика, дело на интелектуалците в администрацията на Джон Кенеди. Халберстам си спомня възторжените думи на Линдън Джонсън към Сам Рейбърн (говорителя на Белия дом) за брилянтния млад екип на Кенеди. Рейбърн, опитен ветеран, отговаря така: „Щях да се чувствам много по-уверен в тях, ако поне един бе се кандидатирал за шериф.“

Като човек, който се е „кандидатирал за шериф“ повече от веднъж, подкрепял е стотици лидери и е обучавал хиляди студенти и бизнес администратори, мога да ви кажа, че до истинското лидерство няма преки пътища – нито пък такива от типа „кретен“. Всеки, който възкресява егоистичния съвет на Рингър, щеше да знае това, ако изобщо някога е бил водач. Онези, които приемат лидерските задължения на сериозно – вместо да са просто наблюдатели – ще отхвърлят „новото проучване“ също толкова категорично, колкото мен, когато отхвърлих представата от 70-те за това, какво е нужно на човек да бъде лидер.

Прославяйки „хитрите игри с власт“, наследниците на Рингър бъркат „лидерството“ с позицията. Истинските водачи на обществени организации, семейства, църкви, училища и бизнеси – казано иначе, тези, които наистина се трудят – знаят, че това изисква усилия и жертви, кураж и издръжливост. Нужно е да се грижите за последователите си; да казвате истината, да вземате трудни решения и, преди всичко, да ги прилагате последните внимателно. Хората, които изпълняват тези лидерски задачи, могат да припознаят себе си в думите на бившия държавен глава Теди Рузвелт отпреди век:

„Признанието принадлежи на човека на арената, чието лице е белязано от прах, пот и кръв; който се бори храбро; който греши, който се проваля отново и отново... който наистина се бори за целите; който познава безмерния ентусиазъм и безмерната преданост; който се посвещава на достойна кауза... неговото място никога няма да е при студените и боязливи душици, които не познават нито победата, нито поражението.“

Хубавият офис и високопарната титла може да ви свършат работа, ако сте гадняр. Но истинското лидество изисква онова, която Рузвелт възхвалява – поемането на отговорност за резултатите, отдадеността на достойни каузи и преодоляването на пречките. Възраждащите се цинични представи, че лидерите печелят само чрез заплахи и пренебрегват честността и надеждността, са глупости. Както написах в своя публикация от миналата седмица, приканвам истински лидери – понякога скрити сред псевдоводачите – да осъдят практиката на криене зад наемници, които да вършат мръсната работа.

Към всички на лидерски постове, моля ви да разберете, че вашата задача е да водите другите към нови върхове, до които не биха стигнали без ваша помощ – и да го правите, елиминирайки препятствията и осигурявайки ресурси и обратна връзка чрез култура на уважение и доверие.

Лидерството има значение. Велики водачи се срещат по-рядко, отколкото заемащите лидерски постове. Истинските водачи не са станали такива, държейки се като гадняри. Истинските лидери не смачкват своите последователи. Над 40-годишният ми опит ме е научил, че те наистина пораждат промяна – често, дори са единствените, които го правят.

Джоел Питърсън, председател на JetBlue Airways, за LinkedIn.com