Любими откъси от "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри

В историята на литературата едва ли има друг роман, който така силно да успява да накара читателя да се почувства отново дете и да си припомни отдавна забравения детски поглед към света, както "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри.

Написан през 1957 г., полубиографичният роман се отличава с неочаквана дълбочина на посланията, ако човек умее как да го разчете.

Книгата превежда през поредица от случки с герои от градчето Грийн Таун, Илинойс, сякаш е поредица от отделни разкази, наредени вътре в нея, за да провокира размисъл - за влиянието на времето, за загубата на детската гледна точка някъде неусетно, по пътя, и за смъртта. Тя припомня, че вътре в Голямото пътуване, наречено наш единствен живот, през годините живеем няколко отделни живота - като различни хора, и колкото и да ни се иска да сме това, което сме били, ние сме само това, което сме днес. 

За "машината на щастието", която "добре, че изгоря", защото натъжи хората, като им показа места, където не са били; за "машината на времето", каквито са разказите пред децата на един възрастен обездвижен мъж с десетки исторически спомени; за любовта и създаването на връзка отвъд физическата възраст - това е любим роман с безсмъртни, универсални послания.

Ето и няколко откъса от него:

......

Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място. Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемседет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо „днес“ или в старото си „днеска“, но друго „днеска“ на този свят на съществува.

Бъди това, което си и погреби онова, което не си – казал и беше той. Ти си си ти само тук й сега - настоящата ти!

Кажете ми, къде бихте желали да отидете и какво всъщност очаквате от своя живот? – Искам да видя Истанбул, Порт Саид, Найроби, Будапеща. Да напиша книга. Да изпуша страшно много цигари. Да се сгромолясам в някаква дълбока пропаст, обаче, падайки да се спася, закачвайки се на някое дърво. Да ме прострелят в тъмен марокански сокак в полунощ. Да се влюбя в красива жена. – Е. трудно ще е да изпълня всичките ви желания, каза тя. 

- Запомни, Дъглас – прошепна тя, - покрива трябва да се поправя само от човек, комуто това ще доставя радост. – Запомням. – Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“. И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това. 

Понякога заприличвам на тебе – и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция, чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни, Том: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката. И тъй, аз си отивам сега, докато все още ми е приятно и още ми е интересно. 

Някои хора униват твърде млади – каза той. – Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-силно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях. (...) Ще оздравееш.