11 прекрасни поетични откъса от Пейо Яворов

На 13 януари (1 януари стар стил) 1878 г. в Чирпан е роден Пейо Тотев Крачолов, станал известен като един от най-великите български поети под псевдонима Яворов.

В памет на поета ви предлагаме няколко от най-красивите откъси от творчеството му с надеждата, че ще събудят вдъхновението в сърцата ви.

* * *

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

- Из "Вълшебница"

* * *

Ден денувам – кътища потайни
нощ нощувам – пътища незнайни;
  няма тато, нито мама –
    тато да ругае,
    мама да ридае…
  Леле моя
    ти Пирин планино!
  Море черно
    цариградско вино.

С враг врагувам – мяра според мяра,
с благ благувам – вяра зарад вяра;
  нямам братец, ни сестрица –
    братец да ме хвали,
    а сестра да жали...
  Леле моя
    сабя халосия!
  Море люта
    одринска ракия.

Бог богува – нека си богува,
цар царува – века ли царува?
  Нямам либе, първа обич –
    мене да очаква
    и да ме оплаква…
  Леле моя
    пушка огнебойка!
  Море тънка
    солунска девойка.

- Из "Хайдушки песни"

* * *

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

- Из "Две хубави очи"

* * *

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен…

- Из "Песента на човека"

* * *

Сънувах те и тая нощ, о мила,

сънувах те - бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила.

Тъмите бяха ярко озарени:

очите ти - през погледа ми замъглен -

горяха, в бъдещето устремени...

Тъй нявга бе, - то бяха дни честити! -

додето ти разумно се смири,

додето ти на всичко се насити.

Пробудих се и в мрака безпросветен

заплаках аз - и роних сълзи до зори

за твоя край и моя дял несретен...

- "Сън"

* * *

Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

- Из "Бежанци"

* * *

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

- Из "Арменци"

* * *

Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,

в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно

     на привичен покой:

окови тежки влачи и тъй смирен умира,

че щастието сякаш в неволята намира,

     да, брате, роб е той.

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,

че уж не виждал злото, когато по-дълбоко

     забива нокти то -

и смучи, и досмуква последната остала

живителна кръв капка в снагата, всичко дала:

     защо грешиш, защо?

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,

и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,

     знам твоите мечти...

Че раснал си при него, че залък твърд и черен,

делил си нявга с него; ала кажи, син верен,

     познаваш ли го ти?

- Из "На един песимист"

* * *

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори...

Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!

- Из "На нивата"

* * *

Вас слънце ви не вижда - лъх,

зефирен лъх ви не допира;

сред тръни, скромни и без дъх,

дори пчела ви не намира -

печални бледни теменуги.

Печални, чакате ръка,

сънувате и пръсти нежни.

Напразно чакате!... Така,

в надежда тихо безнадеждни,

вий мрете - болни теменуги.

Вий мрете - в храсти и бодил

от първи ден чела навели...

Желания в живот немил,

мечти неволни и несмели -

вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!

- "Теменуги"

* * *

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта... Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би - от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат...

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; - те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те - сянката на мъж и сянка на жена!

- "Сенки"