Притча за ключа към щастието

 Живял някога мъж, който си изкарвал прехраната с тежък труд в каменоломна.

 Веднъж, изтощен от работа, забил кирката си в една скала и възкликнал: „Ех, да можеше да съм богат!”

 И, о, чудо! Желанието му се изпълнило. След време, в града, в който живеел нашият герой, пристигнал царят на посещение. Свитата се носела с пълния си блясък по главната улица.

„Ех, ако бях цар”, възкликнал, изпълнен със завист бившия каменоделец, докато гледал как носят царя на златна носилка, със златен купол.

И отново, желанието му се изпълнило. Тогава тръгнал на дълъг поход, защото от малък мечтаел да види непознати и екзотични страни. Но много скоро отново намерил повод да е недоволен – слънцето жестоко напичало и дори златният купол на каляската му не можел да го спаси от палещите лъчи. Тогава мъжът си помислил: „Да можеше да бъда Слънцето!”

И този път желанието му се изпълнило. И сякаш нямало какво повече да иска от живота, когато не щеш ли, облак го закрил. Естествено, Слънцето веднага пожелало: „Де да бях облак!" И станал облак и от него валели порои, които достигали до всички кътчета на света. Но ето ти пак беда! Скала се изпречила пред дъждовните капки. Те биели и биели по нея, но не можели да я съкрушат.

Тогава дъждът възкликнал: “Защо не бях скала?!” и да, вкаменил се, превърнал се в канара. Когато слънцето отново изгряло, дошъл каменоделец и забил кирката си в скалата. А тя, малко преди да се пръсне „сърцето й” на ситни камъчета, си помислила: „Ех, да можеше да съм каменоделец..."