Из записките на една средностатистическа майка - 24/7/365 и все бързам

С един скок се озовавам в обувките. Краката ми си имат компания. Докато с едната ръка вадя от лявата обувка щипка, стъклено топче и флашка, с другата бърша сополите на малката ми дъщеря, които стигат до пода, когато кихне, с третата, с отработено движение, ѝ слагам капки, с четвъртата изтръсквам термометъра, с петата – правя чай и с шестата си слагам гланц…

Докато през цялото време нареждам на голямата какво има да върши. Не, не съм превъплъщение на шесторъкия Шива, но съм постигнала висш пилотаж в жонглирането и даването на наставление. Най-много ме уморява да им казвам какво ТРЯБВА да правят.

Изми ли си зъбите, написа ли си домашните, изпи ли си антибиотика… Аз съм средностатистическа майка. На средна възраст. С две деца. И закъснявам…

Ако не закъснявам, съм с усещането, че закъснявам.

Времето е разменна монета. Срещу него можем да получим вещи или преживявания. Рядко и двете. Накрая обаче остават само преживяванията. Всеки ден си отива безвъзвратно. И най-малкият отрязък от време е по-ценен от най-скъпия диамант на света. От 11 години насам не разполагам с лукса да правя каквото поискам, когато поискам.

Най-трудно ми беше да свикна с мисълта, че времето не е мое и не е на моя страна. Отне ми около три години след раждането на първата ми дъщеря да го приема. Все още има дни, в които недоволството се надига предателски. Не мога току-така да се откажа от себе си. Времето е дефицит. Превърнало се в най-скъпата необратима валута с константно неизгоден обменен курс. Инфлацията расте в геометрична прогресия с всеки изминал ден.

Най-много ме изморява надпреварата. Майките имаме генетично заложен дедлайн за всичко. Бързаме да станем майки, после бързаме за работа, бързаме за вкъщи, бързаме за зъболекар, за гинеколог… Бързаме да вземем едното от детска, другото от училище, бързаме да приготвим вечеря, бързаме да правим секс, да не би да се събуди бебето… Бързаме да легнем, за да имаме сили за изненадите на утрешния ден. Бързаме да се събудим и пак всичко от начало. Все занякъде бързаме.

Никой не ме беше предупредил, че ще работя 24/7/365.

Осъзнавам, че ако спра да бързам, нещата ще се случват точно толкова бързо, колкото и когато бързам.

Бързането е предварително обречена кауза. От него няма никакъв смисъл. Само уморява. Скоростта ме смазва. Аз съм хамстер на бягащо колело.

Списъкът ми с планове за идната година има една-единствена точка – да спра да бързам, да спра да се състезавам със себе си и с времето. Мисля да не чакам да дойде Новата година и да започна още от сега. Не е рано. Даже съм закъсняла. Защото, докато бързам, животът ще изтече като в пясъчен часовник, а епитафът на надгорбната ми плоча ще гласи: „Беше много бърза и стигна първа до финала“.

Преди време из youtube и социалните мрежи се завъртя едно видео, може би сте го гледали, ако не сте…

Интервюират мъже и жени за работа:

Интервюиращият надлежно дава информация за позицията и изискванията:

– Това не е просто работа. Това вероятно е най-важната работа в живота Ви – заявява той с цялата си сериозност и продължава. – Дължността е Отговорник оперативни дейности. Задълженията са разнообразни. Първото изискване е мобилност. През по-голямата част от времето ще работите на крак, без почивка, с ненормирано работно време, което означава 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. Ако имате личен живот, ще трябва да го забравите. Работи се на Коледа, Нова година, рождения Ви ден, както и на всички официални празници.

– Но може би сте предвидили почивка отвреме-навреме, все пак някакви отпуски? – интересуват се кандидатите.

– О, не! Няма да има почивки и отпуски. Невъзможно е! – хладнокръвно отговаря интервюиращият.

– Но това законно ли е? – изумен, пита един от кандидатите.   

– О, да разбира се! – усмихва се интервюиращият.

– А време за спане? – пита друг кандидат.

– Не, не е предвидено време за спане.       

– Но как така?! – все по-отчаяно-изумени възкликват интервюираните.

– Освен това трябва да умеете да водите преговори. Трябва да притежавате познания в областта на медицината и финансите. Трябва да имате няколко глави на раменете си. Трябва да сте изключително отговорен.

– Но тази работа е много тежка. 365 дни в годината?! Това е лудост! Това е нечовешко! – отговарят всички.

– Да, и освен това не получавате никакво възнаграждение за труда си, про боно е.

– Това е прекалено! – тук вече явилите се капитулират.

– А ако Ви кажа, че тази позиция се заема от милиони хора в цял свят? – добавя финалния щрих мъчителят.

Тази информация чупи барометъра и окончателно депресира кандидатите. Те изпадат в ступор и с последни сили питат:

– Но кой… Кой би искал да работи тази ужасна работа и защо?

– Майките – кратко отговаря интервюиращият.

Минаха години докато приема тази работа. Не се случи от първия ден.

Майка се става в продължение на много години, всеки ден, малко по малко.

Напредваш с милиметри. Понякога е крачка напред и две назад. Все още в много случаи се чувствам неподготвена, също като кандидатите от интервюто. Ще е откровена лъжа, ако кажа, че съм изпълнена с енергия и ентусиазъм 24 часа, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината, но съм щастлива по малко всеки ден. За Новата година искам Дядо Коледа да ми донесе повече сън и търпение. Пардон, искам ги още сега. „Дядо Коледа, късно ли е за желания?“

Бих описала усещането да си родител по следния начин:

Първо е прекрасно, после е ужасно и после пак е прекрано, и после пак е ужасно, и после пак е прекрасно и така непрекъснато – 24 часа, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината.

Ако някой в недоумение попита: „Ама, как така ужасно?“ ще отговоря: „Ами така… Ужасно е, когато не си спал от има-няма три години… Ужасно е, когато детето ти е болно… а имаш и други задължения и всичко трябва да тече нормално. Изтощително е да си на разположение денонощно. Ужасно е, когато му се караш… Ужасно е, когато не можеш да си сдържиш нервите… Като се замислиш, се ужасяваш колко тежка е отговорността, която носиш…  И е ужасно, че все живееш с усещането, че постоянно се проваляш като родител“.

През по-голямата част от времето е прекрасно, но уморително, уморително, но прекрасно. Ако някоя жена, която още не е станала майка, прочете този текст, вероято ще се запита кое му е прекрасното.

Неописуемо прекрасно е да носиш живота в себе си, да го освободиш от себе си, да гледаш как част от теб, една по-добра версия на теб самия, расте ден след ден, а после… после да го пуснеш на свобода – да оставиш на детето да му пораснат криле, за да може да отлети в посоката, която само е избрало. И смисълът е в ония малки моменти, който те усмихват всеки ден, а после отлитат безвъзвратно.

Ралица Найденова е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“.

Източник: noviteroditeli.bg