Перфектният ден

Преди време писах, че за мен луксът е  да не ми се налага да ставам, когато чуя будилника. И ето, че именно сега, по това време на годината, слънцето върши работата на будилника. В началото, леко му се дразнех, защото нямам пердета или щори в спалнята си, и бях твърдо решен да се справя с този проблем. Но сега виждам чара в това да се събудиш от първото докосване на слънцето през прозореца. Да започнеш деня, когато то, ти покаже. В моя случай, обикновено към 7:45.

Първата, не дотам приятна изненада в онзи ден, беше, че кафето е свършило. Но, вместо да се начумеря и да почна да сумтя, реших да се облека и да се разходя до близкото ми любимо кафене. Там приятно, прелестно, красиво младо момиче ми сервира превъзходно Cappuccino Grande и топъл кроасан! Още нямаше 8:30 ч. и аз просто си седях там, наслаждавайки се на закуската и наблюдавайки хората, които отиваха на работа. За мен, сутрешното кафе е времето, когато оставам насаме със себе си. Когато съставям план, как да протече денят. Тогава забелязах, как отвън, един човек редеше павета на „Витошка”. Работеше мълчаливо, концентрирано и умело. Единствените инструменти, които използваше бяха две дървени пръчки, въженце и собствените си ръце. Паве по паве, в стройни редици. От време на време се спираше да обърше потта, която се стичаше на струйка по челото му, и да хвърли загрижен поглед, към един голям чертеж. Имах усещането, че ставам неволен свидетел на нещо историческо. Е, може би малко пресилен израз, но все пак по тези павета щяха да търкат подметки идните поколения през следващите 100-ина години - поне. Не знам, дали ще се случи със сигурност, но все пак е вероятно. За мен беше един невероятен старт на деня. Часът минаваше 9 и осъзнах, че е време да спра да кисна тук и да размишлявам за вечността. И така - обратно към клавиатурата, и към текста, който обещах да напиша и предам днес.

Потръгна неочаквано добре и лесно. Камбаните на „Св. Георги” отбелязаха два часа следобед, точно като натисках бутона “изпрати” на електронната ми поща, с текста. Тогава се сетих, че сутринта бях забравил да купя кафе. Пък и бях гладен. Така, поех отново по стълбите и след кратка разходка, се озовах пред един от любимите ми ресторанти наблизо. След като се настаних вътре, реших, че днешният ден е прекалено специален и хубав за обикновеното обедно меню. Поръчах си рикота и равиоли със спанак, обилно поръсени отгоре с пармезан и голямо Шуменско. След като приключих с обяда, бях толкова въодушевен, че си поръчах еспресо, което да изпия на някоя от външните маси, с цигара или две. Тогава размишлявах върху етикета за вино, който правех, и тъй като имах още малко свободно време - се озовах обратно пред клавиатурата.

Дори допълнителната работа мина леко, като по вода. Не успях да завърша етикета, но бях изключително доволен от напредъка. Когато за пореден път камбаните на „Св. Георги” възвестиха 17 часа, знаех, че не ми остава още много време за работа. По-точно, че към 17:20 ч. залязващото слънце, щеше да блесне в екрана на монитора ми и щеше да стане много трудно да виждам на него. Следователно слънцето ме подканяше и подсещаше, че е време да приключвам с работата.

Тази вечер имах среща с М. Пихме Hennessy Apple коктейли и говорихме дълго. Не я бях виждал, откакто замина за Москва. Нощта приключи както и много други преди това в любимият ни бар. Барманката Теди, обявяваше на посетителите, един след друг, че бирата е свършила, но когато стигна до нас ми намигна и усмихнато ми прошепна, “нали знаеш, че за теб това не важи”. Можехме да изпием по още едно Шуменски или две с М. Но ето, че скоро дойде време да си ходим. Все пак, ако живееш спрямо слънцето, не може да си лягаш прекалено късно. Изпратих М. до таксито и след това се отправих пешком към дома в приятната и уютна вече лятна нощ.

Лежейки си в леглото, с усмивка на лицето, след този почти перфектен ден, изведнъж си спомних. Ами да - пак забравих да купя кафе. Но, в онзи момент, нищо не можеше да ме огорчи или разстрои. Сетих се какво са казали мъдрите хора “Само светлината на слънцето ти дава десерт.”

Йохан Карлсон. Този текст е публикуван в списание „Мениджър”